18
Щом видя фаровете на кола да приближават в дъжда, Сигурдур Оли разбра, че Ерлендур пристига. Хидравличният екскаватор заръмжа и зае позиция до гроба, готов да започне копаенето по сигнал. Беше малък модел екскаватор, който бе преминал между гробовете с пухтене и клатене. Гъсеничната му верига затъваше в почвата. Издишваше облаци черен дим и във въздуха увисна остра миризма на бензин.
Редом със Сигурдур Оли и Елинборг, до гроба стояха още патолог, адвокат от Прокурорската служба за публични дела, един пастор и един църковен настоятел, неколцина полицаи от Кефлавик и двама общински работници. Групичката чакаше под дъжда, завиждайки на Елинборг — единствената, която носеше чадър — и на Сигурдур Оли, на когото бе позволено да застане под чадъра. Забелязаха, не Ерлендур е сам, когато полицаят слезе от колата и закрачи бавно към тях. Разполагаха с документи, разрешаващи ексхумацията, но тя трябваше да започне едва след разрешението на инспектора.
Възрастният полицай огледа мястото и прокле наум цялото това разравяне и оскверняване. Паметната плоча бе отместена и лежеше на пътеката до гроба. До нея имаше буца пръст, в единия край на която стърчаха дълги израстъци, а от другия край се подаваха повехнали рози — вероятно Елин ги е засадила, помисли си Ерлендур. Той спря, прочете епитафията още веднъж и поклати глава. Бялата оградка около гроба, която се бе издигала на двайсетина сантиметра над земята, лежеше счупена до плочата. Бе виждал и преди подобни оградки около детските гробове и тази гледка всеки път го изпълваше с болка. Погледна към мрачното небе. Падащата вода се стече от ръба на шапката, влизайки под яката му, и инспекторът потрепна. После огледа групата, чакаща до екскаватора, погледна Сигурдур Оли и кимна с глава. Последният даде сигнал на човека в машината. Греблото се издигна във въздуха и се заби дълбоко в пропускливата почва.
Ерлендур гледаше как машината разравя една стара, трийсетгодишна рана и примигваше неволно с очи при всяко загребване. Купчината пръст нарастваше все повече и колкото по-дълбока ставаше дупката, толкова по-черна пръст излизаше отдолу. Докато гледаше как греблото дълбае все по-дълбоко в раната, полицаят внезапно получи усещането за дежавю. Като че ли вече бе виждал всичко това и за момент сцената се превърна в част от съня му — колегите му, застанали над гроба, работниците с техните оранжеви жилетки, подпиращи се на лопатите си, пасторът в широките си черни одежди, дъждът, който се изливаше върху гроба и се стичаше от греблото като кръв, сякаш дупката кървеше…
Дали бе сънувал всичко точно така?
После чувството отмина и, както винаги, Ерлендур не можеше да разбере откъде се бе появило и защо смяташе, че е виждал тези сцени и преди, след като те никога не се бяха случвали. Възрастният мъж не вярваше на предчувствия, видения или сънища, не вярваше в прераждането и кармата, не вярваше в Бога, въпреки че често препрочиташе Библията, не вярваше във вечния живот, нито пък в това, че от деянията му в сегашния зависи дали ще иде в Рая или Ада. За него животът беше смесица и от двете.
Но ето че понякога го спохождаше това необяснимо, свръхестествено дежавю и ставаше свидетел на неща, които сякаш бе виждал и преди, сякаш стоеше отстрани и наблюдаваше собствения си живот. По никакъв начин не можеше да си обясни какво точно беше това, което се случваше, нито пък можеше да си обясни защо съзнанието му му погаждаше подобни номера.
Инспекторът дойде на себе си, когато греблото удари капака на ковчега и от гроба се чу глухо тупване. Той направи крачка напред и през пороя, който се изливаше в дупката, зърна очертанията на ковчега.
— Внимавай! — извика на човека в екскаватора, вдигайки ръце във въздуха.
С периферното си зрение полицаят мерна светлина от фарове. Всички погледнаха натам и видяха пълзяща под дъжда кола, която спря до портите на гробището. От нея слезе възрастна дама, облечена със зелено палто. На покрива на колата имаше табелка „Такси“. Таксито бързо потегли, а жената се втурна към гроба. Щом се приближи достатъчно до Ерлендур, за да може той да я чуе, тя започна да крещи и да размахва юмруци пред лицето му.
— Престъпник! — викаше тя. — Осквернители на гробове! Крадци на трупове!
— Задръжте я настрана — нареди спокойно инспекторът на полицаите, които тръгнаха към Елин и я спряха на няколко метра от гроба. Тя се опита да се бори с тях, обезумяла от ярост, но униформените сграбчиха ръцете й и я усмириха. Двамата работници се покачиха до ръба на гроба с лопатите си, изкопаха пръстта около ковчега и увиха двата му края с въжета. Ковчегът бе сравнително запазен. Дъждът трополеше глухо по капака му и отмиваше почвата отгоре. Ерлендур също си го бе представял бял. Малък бял ковчег със златисти дръжки и кръст на капака. Работниците завързаха въжетата за греблото на екскаватора и ковчегът на Аудур бе внимателно повдигнат от земята. Беше все още цял, но изглеждаше някак крехък. Инспекторът погледна към Елин и видя, че тя бе престанала да се съпротивлява и крещи, и сега плачеше при вида на белия ковчег, който се появи на повърхността и увисна безжизнено на въжетата над гроба, преди да го свалят на земята. Пасторът отиде до ковчега, направи кръст над него и тихо започна да нарежда молитва. Един малък ван се приближи на заден ход по алеята и спря. Работниците развиха въжетата, повдигнаха ковчега, натовариха го в колата и затвориха вратите. Елинборг се качи на предната седалка до шофьора, а ванът излезе през портала и потегли надолу по пътя, докато светлините на стоповете му не се изгубиха в дъжда и мрака.