Детективът извади яденето от микровълновата и седна на кухненската маса. Апартаментът беше едностаен и навсякъде имаше книги. По стените висяха стари семейни снимки на роднините му от Източните фиорди, където беше роден, но нямаше никакви негови фотографии, нито пък на децата му. До едната стена се мъдреше разнебитен стар телевизор с още по-разнебитен фотьойл пред него. Бе повече от ясно защо Ерлендур успява да поддържа апартамента чист с минимални усилия.
Не знаеше какво точно бе това, което ядеше. Цветната опаковка гласеше, че е ориенталско удоволствие, но самото ястие, увито в някакво тестено руло, имаше вкус на брилянтин. Остави го настрана. Замисли се дали все още има от ръжения хляб, който беше купил преди няколко дни. А от агнешкия пастет? Тогава на вратата се позвъни. Ева Линд бе решила да се отбие.
— Здрасти, к’ва е хавата? — изстреля тя, влетя през вратата и се пльосна на дивана в хола. Баща й се дразнеше от начина, по който говореше.
— Здрасти — каза Ерлендур и затвори след нея. — Знаеш, че не обичам да приказваш така.
— Мислех, че искаш да подбирам внимателно думите си — нацупи се Ева, която постоянно беше критикувана от баща си за езика, който използва.
— Тогава кажи нещо, което има смисъл.
Рано бе да се каже коя нейна роля щеше да види тази вечер. За Ерлендур дъщеря му беше най-добрата актриса на света, но това не значеше много, като се вземе предвид фактът, че той не ходеше нито на кино, нито на театър, а по телевизията гледаше предимно образователни програми. Представленията на Ева Линд обикновено представляваха семейни драми в едно до три действия, чийто сюжет разкриваше как актрисата измъква пари от баща си. Това не се случваше твърде често, защото Ева Линд имаше свои начини да си намира пари — начини, за които Ерлендур предпочиташе да знае колкото се може по-малко. Но от време на време, когато Ева нямаше „шибана стотинка“, както самата тя се изразяваше, се обръщаше към баща си.
Веднъж тя беше малкото му момиченце — гушваше се в него и мъркаше като котка. Друг път беше на прага на отчаянието, крачеше напред-назад из апартамента като обезумяла и го обвиняваше, че е лош баща, задето е изоставил нея и Синдри Снаер още като деца. Можеше да бъде ужасно груба и зла. Но имаше и моменти, в които според Ерлендур беше самата себе си — бе напълно нормална, доколкото човек може да бъде нормален — и тогава инспекторът чувстваше, че може да разговаря с нея като с човешко същество.
Ева Линд бе облечена с раздърпани дънки и черно кожено яке. Лъскавата й черна коса бе подстригана късо, имаше две сребърни халки на дясната вежда, а на ухото й висеше сребърен кръст. Някога бе имала хубави бели зъби, но вече не беше така — когато се усмихнеше широко, се виждаше, че два от горните й зъби липсват. Беше много слаба, лицето й бе изпито, а под очите й имаше тъмни кръгове. Понякога Ерлендур виждаше в нея голяма прилика със собствената си майка. Проклинаше съдбата на Ева Линд и обвиняваше себе си за липсата на грижи.
— Днес говорих с мама. По-точно тя говореше и ме помоли да говоря с теб. Не е ли страхотно да имаш разведени родители?
— Да не би майка ти да иска нещо от мен? — изненада се Ерлендур.
Дори и след двайсет години тя все още го мразеше. През цялото това време я бе видял само веднъж и нямаше как да сбърка омразата, изписана на лицето й. После бяха говорили за Синдри Снаер, но това беше разговор, който предпочиташе да забрави.
— Тя е снобарска кучка.
— Не говори така за майка си.
— Имам предвид кирливите й богати приятели от Гардабаер. Омъжвали дъщеря си в края на седмицата, а тя избягала от сватбата. Доста неловка ситуация. Това било в събота и оттогава нямат връзка с нея. Мама била на сватбата и е шашната от тази скандална история. Каза ми да те помоля да говориш с родителите, защото снобарите не искали да публикуваш съобщение във вестниците. Знаят, че работиш в Криминалната служба, и си мислят, че могат да уредят работата тихомълком. И аз съм тази, която трябва да те моли да говориш с тази надута паплач. Не мама. Разбираш ли? Тя никога не би го направила!
— Познаваш ли тези хора?
— Ами, не бях поканена на сватбеното тържество, което госпожичката е прецакала.
— Но познаваш момичето?
— Бегло.