— Изправил си ги един срещу друг?
— Беше грешка. Мислех си, че ще помогне. Бедната жена.
— Как го направи?
— Постарах се да изглежда като съвпадение, като случайност. Не осъзнавах… Не би трябвало да ти казвам всичко това. Бях стигнал до задънена улица в разследването. Тя твърдеше едно, а той казваше съвсем друго. Повиках и двамата по едно и също време, за да се срещнат.
— Какво стана?
— Колбрун изпадна в истерия и се наложи да повикаме лекар. Не бях виждал такова нещо преди, а и след това…
— Ами той?
— Само стоеше и се хилеше нагло.
Ерлендур замълча за момент.
— Мислиш ли, че детето е било негово?
Марион сви рамене.
— Колбрун твърдеше така докрая.
— Казвала ли ти е някога за друга жена, изнасилена от Холберг?
— Имало е и друга ли?
Инспекторът повтори това, което Елиди му беше казал, и описа в основни линии цялото разследване. Марион Брием седеше и пушеше цигарата си, докато слушаше. Гледаше втренчено госта си с малките си, будни и проницателни очи. Никога нищо не им убягваше. В момента сканираха един уморен мъж на средна възраст с тъмни кръгове под очите, неколкодневна брада, дебели рошави вежди, гъста, несресана червеникавокафява коса, здрави зъби, които понякога лъсваха зад бледите му устни, и уморен взор, който бе станал свидетел на най-черната утайка от човешката тиня. Очите на Марион Брием бяха пълни със съжаление, съзирайки собственото си „аз“ в инспектора.
Ерлендур беше под ръководството на Брием, когато постъпи в Службата, и дължеше на него всичко, което бе научил в тези първи години. Също като Ерлендур, и Марион не беше станал старши следовател и винаги бе работил по рутинни разследвания, но имаше огромен опит. Притежаваше безпогрешна памет, която се бе запазила с годините. Всичко видяно и чуто биваше категоризирано, записано и съхранено в безграничното пространство в мозъка му и след време изникваше без никакви усилия. Брием можеше да си спомни стари случаи с най-малки подробности и беше източник на мъдрост за всяка сфера от исландската криминология. Способността му за дедукция и логическо мислене бе поразителна.
Като колега Марион Брием беше твърде педантично, стриктно и непоносимо дърто копеле, както веднъж Ерлендур го бе описал на Ева Линд, когато бе станало въпрос за него. Години наред в отношенията със стария му наставник зееше голяма пропаст и двамата бяха стигнали дотам, че едва си обелваха дума. Ерлендур чувстваше, че е разочаровал Марион по някакъв необясним за него начин. Когато започна да си мисли, че това е станало прекалено очевидно, за негово облекчение наставникът му внезапно се пенсионира.
След като Брием напусна работа, отношенията им сякаш се нормализираха. Напрежението отслабна и съревнованието малко или много изчезна.
— Ето защо ми хрумна да се отбия и да видя какво си спомняш за Холберг, Елиди и Гретар — рече накрая Ерлендур.
— Не се надяваш, че ще намериш Гретар след всичките тези години, нали? — попита Марион и инспекторът забеляза угриженост в изражението му.
— Колко далече стигна с него?
— Докъде да стигна, след като случаят не беше от първостепенна важност? — разпери ръце домакинът. Инспекторът се зарадва за миг, долавяйки нотка на извинение. — Вероятно е изчезнал през почивните дни на националния фестивал в Тингвелир. Говорих с майка му и приятелите му, с Елиди и Холберг, с всичките му колеги. Гретар работеше в Аймскип като хамалин. Всички си мислеха, че е паднал в морето. Казаха, че ако се е запилял в някой трюм, със сигурност щели да го намерят.
— Къде са били Холберг и Елиди, когато Гретар е изчезнал? Спомняш ли си?
— И двамата казаха, че са били на фестивала, и ние го потвърдихме. Но, разбира се, точното време на изчезването му беше неясно. Никой не го бе виждал от две седмици, когато майка му ни се обади. Да не би да имаш идея? Нова следа ли си намерил?
— Не — отвърна Ерлендур. — Не го търся. Стига да не се е появил от нищото и да е убил стария си приятел Холберг, може да си стои в неизвестност колкото си иска. Опитвам се да разбера що за птици са били Холберг, Елиди и Гретар.
— Бяха отрепки. И тримата. Познаваш Елиди, а Гретар не падаше по-долу от него. Но беше страхливец. Имах си работа с него по повод една кражба — началото на жалка и мизерна престъпна кариера. Работеха заедно на пристанището и на фара. Така се бяха запознали. Елиди беше безмозъчният садист. Сбиваше се при всяка възможност и нападаше по-слабите. Едва ли се е променил. Холберг беше главатарят. Най-умният от тях. Отърва се лесно за случая с Колбрун. Когато навремето взех да разпитвам за него, хората отказваха да говорят. Гретар просто се беше лепнал за тях. Беше страхлив и несамоуверен, но имах усещането, че е от тихите дълбоки води.