— Рунар и Холберг познавали ли са се отпреди?
— Не мисля.
— Още не сме го обявили публично — каза Ерлендур, — но намерихме бележка върху тялото.
— Каква бележка?
— Убиецът е написал „Аз съм той“ на лист хартия и го е оставил Върху Холберг.
— Аз съм той, така ли?
— Не предполага ли това, че са били роднини?
— Освен ако не е месиански комплекс. Религиозен маниак.
— Според мен по-скоро става въпрос за роднинска връзка.
— „Аз съм той?“ Какво е искал да каже с това? Какъв е смисълът?
— Ще ми се да знаех — отвърна инспекторът.
Ерлендур се изправи и сложи шапката си с думите, че трябва да се прибира. Марион попита как е Ева Линд, а баща й отвърна, че се справя с проблемите си, без да спомене нищо друго. Брием го изпрати до вратата и двамата си стиснаха ръцете. Докато инспекторът слизаше по стълбите, домакинът му изведнъж извика:
— Ерлендур! Почакай, Ерлендур!
Полицаят се обърна и погледна към Марион, който стоеше на входната врата. Забеляза как годините са оставили своя белег върху респектиращия му някога вид, как леко прегърбените рамене са заличили достойнството му, а сбръчканото му лице носи белезите на нелек житейски път. Отдавна не бе идвал тук и се замисли как времето променя хората.
— Не позволявай нищо, което откриеш за Холберг, да ти се отрази! — посъветва го Брием. — Не му позволявай да убие у теб нещо, от което не си решил и бездруго да се освободиш. Не му позволявай да спечели. Това е всичко, което исках да ти кажа.
Ерлендур стоеше под дъжда, несигурен какво точно означава този съвет. Марион му кимна за довиждане.
— Каква беше кражбата?
— Коя кражба? — попита Брием, като отново отвори вратата.
— Която Гретар е извършил. Какво е обрал?
— Едно фото. Имаше нещо като мания за снимки. Постоянно снимаше.
По-късно вечерта двама мъже, облечени с кожени якета и черни кожени ботуши, завързани с връзки до прасците, почукаха на вратата на Ерлендур и прекъснаха почивката му във фотьойла. Той се бе прибрал вкъщи и бе позвънил на Ева Линд, ала не получи отговор. Тогава бе седнал да изяде порциите пиле, върху които бе седнал предишната вечер, заспивайки във фотьойла. Двамата мъже търсеха Ева Линд. Инспекторът никога не ги бе виждал, както не бе виждал и дъщеря си, откакто му сготви вкусната месна яхния.
Физиономиите им бяха безмилостни, когато попитаха Ерлендур къде могат да я намерят, и се опитаха да надникнат в апартамента, без да се притесняват от присъствието му. Полицаят ги попита защо я търсят. Двамата решиха, че дъртият мръсник я крие вътре. Баща й искаше да узнае дали им дължи пари. „Гледай си работата“, отвърнаха му те. Той им каза да вървят по дяволите. Те на свой ред — „Майната ти“. Ерлендур тъкмо се канеше да затвори вратата, когато единият я препречи с крак.
— Дъщеря ти е шибана кучка! — извика. Носеше кожени панталони.
Ерлендур въздъхна. Какъв дълъг и отегчителен ден.
Чу как капачката на коляното изпука и се строши, а вратата се затръшна с такава сила, че горните панти изхвърчаха от рамката.
20
Сигурдур Оли се чудеше как да зададе въпросите си. В ръката си държеше списък с имената на десет жени, живели в Хусавик преди и след шейсета година, след което се бяха преместили в Рейкявик. Две от тях се оказаха мъртви. Две нямаха деца. Останалите шест бяха родили през периода, в който най-вероятно бе извършено изнасилването. Сега детективът пътуваше към първата от тях. Тя живееше в Бармахлид и имаше трима големи синове.
Но как да зададеш подобен въпрос на една зряла жена? „Извинете, госпожо, аз съм от полицията и ме изпратиха да ви попитам дали случайно не сте била изнасилена в Хусавик, докато сте живели там?“ Сигурдур бе обсъдил това с Елинборг, на която бяха възложили списък с имената на други десет жени, но тя очевидно не разбираше проблема.
Полицаят считаше операцията за безсмислено главоболие, което Ерлендур им беше създал. Дори Елиди да казваше истината и времето и мястото да съвпадаха, дори да успееха да открият въпросната жена след дълго търсене, каква гаранция имаше, че тя ще пожелае да говори за изнасилването? Мълчала е през целия си живот. Защо сега да започне да говори за това? Достатъчно беше да каже пред Сигурдур Оли или някой от другите петима детективи, когато почукат на вратата й, едно „не“ и те просто щяха да кимнат с думите: „Съжаляваме, че ви обезпокоихме“. А дори и да намереха жената, нямаше гаранция, че тя изобщо е заченала и родила в резултат на изнасилването.