— Всичко се крие в подхода, трябва да използваш психология — посъветва го Ерлендур, когато детективът му обясни проблема. — Постарай се да те поканят вътре, седни, приеми да изпиеш чаша кафе, заговори ги и се дръж малко като клюкар.
— Психология! — изсумтя Сигурдур Оли, докато слизаше от колата си в Бармахлид и се сети за приятелката си Бергтора. Не знаеше как да приложи „психология“ дори на нея. Двамата се бяха запознали преди няколко години при необичайни обстоятелства. Бергтора беше свидетел в един заплетен случай и след кратък романс бяха решили да заживеят заедно. Оказа се, че си подхождат много и имат еднакви интереси — и двамата искаха да създадат хубав дом с така модерните мебели по поръчка и предмети на изкуството — юпита до мозъка на костите си. Първото нещо, което правеха след дълъг ден в работата, бе да се целунат. Правеха си малки подаръци, дори си отваряха бутилка вино. Понякога се хвърляха право в леглото, след като се върнат от работа, но напоследък тези случаи бяха намалели значително.
Всичко започна, след като тя му подари обикновени гумени ботуши до коленете за рождения му ден. Той се опита да изглежда радостен, но изражението „какво, за бога, е това?“ остана изписано прекалено дълго на лицето му и тя забеляза, че нещо не е наред. Когато детективът най-накрая се усмихна, изглеждаше повече от фалшиво.
— Взех ти ги, защото си нямаш такива — каза тя.
— Не съм имал гумени ботуши, откакто бях на десет — отвърна той.
— Не се ли радваш?
— Страхотни са — рече Сигурдур Оли с ясното съзнание, че не бе отговорил на въпроса. Тя също го знаеше. — Наистина го мисля — добави и започна да копае собствения си гроб. — Фантастични са!
— Не ти харесват — каза тя намръщено.
— Разбира се, че ми харесват — отговори той, крайно недоволен, като мислеше за ръчния часовник за трийсет хиляди крони за нейния рожден ден, който й бе избрал, след като цяла седмица обикаля града и разговаря с часовникари за марки, златно покритие, механизми, каишки, водоустойчивост, Швейцария и часовници с кукувица. Бе приложил всичките си детективски умения, за да намери подходящия часовник, и когато най-сетне го откри, тя изпадна в неописуем възторг — задоволството и радостта й бяха съвсем искрени.
А сега той стоеше пред нея със замръзнала усмивка и се опитваше да се престори, че прелива от щастие, но това беше повече от невъзможно.
— Каква ти психология! — изсумтя отново Сигурдур Оли.
Застанал пред вратата на първата жена, която трябваше да посети в Бармахлид, полицаят позвъни на звънеца и зададе въпроса с най-голямата психологическа дълбочина, на която беше способен, но безславно се провали. Без да съзнава какво прави, завладян от пристъп на тревога, Сигурдур Оли се чу да пита жената на площадката дали някога е била изнасилвана.
— Какво, за бога, ви е прихванало? — попита възрастната дама с почервеняло лице, изобилие от пръстени и ядосано изражение, за което липсваха признаци, че скоро ще се успокои. — Кой сте вие? Що за перверзник сте!
— Много съжалявам — измънка полицаят и забърза надолу по стълбите.
Без съмнение Елинборг имаше повече късмет, понеже се бе съсредоточила върху самата задача и не се притесняваше да разговаря с хората, за да спечели доверието ми. Нейното призвание беше готварството — запалена и способна готвачка, тя не срещна трудности в намирането на тема за разговор. Щом изникнеше възможност, веднага питаше какъв е този разкошен аромат, който идва от кухнята, и дори хората, които не бяха приготвяли нищо друго, освен пуканки през последната седмица, я канеха вътре.
В момента полицайката се намираше в хола на сутеренен апартамент в Брайдхолт и прие поканата за чаша кафе на възрастната дама от Хусавик — вдовица от доста време и майка на две пораснали деца. Името й беше Сигурлауг и беше последната от списъка й. За Елинборг бе лесно да зададе деликатния въпрос, а после молеше хората, с които разговаряше, да й се обадят ако чуеха нещо — каквото и да е, дори клюка — от Хусавик.