— Не знаехме това.
— Искате ли да видите нещата, които разчистих от апартамента на Гретар?
— Да, ако не възразявате — отговори Елинборг.
— Жилището му беше мръсна дупка. Да не би да сте го открили? — изгледа я Клара и жадно всмука цигарения дим.
— Не, не сме — поклати глава полицайката, — а и, откровено казано, не търсим него. — Тя отново се закашля. — Минал е повече от четвърт век от изчезването му и…
— Не знам как стана — прекъсна я Клара, като издиша гъстия облак дим. — С него почти не поддържахме връзка. Той беше доста по-голям от мен, пълен егоист и негодник. Никога не говореше за себе си, обиждаше мама, а после крадеше и от двете ни при първия удобен случай. Тръгна си от къщи и не го видяхме повече.
— Значи не сте познавали Холберг? — попита Елинборг.
— Не.
— А Елиди?
— Кой е Елиди?
— Няма значение.
— Не познавам обкръжението на Гретар. Когато изчезна, някой си Марион се свърза с мен и ме заведе там, където бе живял. Ужасно мръсна дупка. В стаята миришеше отвратително, подът бе затрупан от боклуци… Навсякъде се въргаляха оглозгани овчи главички и имаше размазана ряпа. Гретар само това ядеше.
— Марион, така ли? — попита Елинборг.
Не беше от толкова дълго в Службата, за да знае името му.
— Да, така се казваше полицаят.
— Спомняте ли си да е имало фотоапарат сред вещите на брат ви?
— Това бе единственото нещо в стаята, което беше цяло. Взех го, но никога не съм го използвала. Полицията смяташе, че е откраднат, а аз не одобрявам такива неща. Държа го долу, в килера на мазето. Искате ли да го видите? Заради него ли сте дошли?
— Може ли да го погледна? — помоли полицайката.
Клара стана. Помоли Елинборг да изчака за момент и отиде до кухнята да вземе връзка ключове. Двете излязоха в коридора и слязоха долу в мазето. Сестрата на Гретар запали осветлението, приближи се до една от вратите и я отвори. Вътре беше пълно със стари непотребни вещи: шезлонги и юргани, ски екипировка и принадлежности за лагеруване. Полицайката забеляза син масажор за крака и шейкър.
— Беше в една кутия тук някъде — каза Клара и се вмъкна в килера между купчините стари вещи. Наведе се и вдигна кафява картонена кутия. — Събрах тук всичките вещи на Гретар. Той не притежаваше нищо ценно, освен този фотоапарат.
Жената отвори кутията и тъкмо щеше да извади нещата от нея, ала Елинборг я спря.
— Не вадете нищо — каза тя и протегна ръка, за да я вземе. — Никога не се знае колко ценно може да се окаже съдържанието й.
Клара й подаде кутията с обидено изражение и полицайката я отвори. Вътре имаше три опърпани криминалета, ножче, няколко монети и фотоапаратът — джобен размер, модел „Кодак Инстаматик“, за който Елинборг си спомни, че беше популярен коледен подарък преди години. Не беше горда придобивка за човек, запален по фотографията, но вършеше предназначението си. Нямаше никакви ленти. Ерлендур специално я бе помолил да провери дали са останали някакви ленти, ето защо тя извади кърпичка, завъртя камерата и установи, че и в нея липсва лента. В кутията нямаше никакви снимки.
— Тук има и всякакви ванички за проявяване и консумативи — съобщи Клара, сочейки към килера. — Мисля, че сам е проявявал снимките. Има също и фотографска хартия. Сигурно вече е неизползваема.
— Ще трябва да взема и тях — рече Елинборг и домакинята й отново се разрови в боклуците.
— Знаете ли дали е пазел лентите си и виждали ли сте изобщо ленти у тях? — попита полицайката.
— Не — отвърна Клара и се наведе да вземе ваничките за проявяване.
— А да имате представа къде може да ги е държал?
— Не.
— А да знаете защо е правил снимките?
— Ами, предполагам, че е обичал да снима.
— Имам предвид обектите от снимките… Виждали ли сте някои от фотографиите му?
— Не, никога не ми ги е показвал. Както ви казах, не контактувахме много. Не знам и къде са снимките му. Гретар беше ужасен нехранимайко — заяви тя, несигурна дали вече не го беше казала, след което сви рамене.
— Бих искала да взема тази кутия — рече Елинборг. — Надявам се, че не е проблем. Ще ви я върна бързо.