Ерлендур крещеше. Стана и удари по масата с такава сила, че чашите подскочиха. Щом забеляза това, грабна едната и я запрати към стената зад Ева Линд. Избухна и за момент изгуби контрол над себе си. Преобърна масата и събори всичко отгоре й. Дъщеря му стоеше неподвижно на стола си, наблюдаваше побеснелия си баща и очите й се напълниха със сълзи.
Накрая гневът му стихна и той я погледна. Раменете й трепереха и тя бе закрила лицето си с ръце. Ерлендур се вгледа в дъщеря си, в мръсната й коса, в слабичките й ръце, в треперещото й кльощаво тяло… Беше боса и под всичките й нокти се виждаше мръсотия. Отиде до нея и се опита да махне ръцете от лицето й, ала тя не му позволи. Искаше му се да й се извини. Да я прегърне. Но не го направи. Вместо това седна на пода до нея. Телефонът иззвъня, но той не го вдигна. Не се чуваше и звук от другото момиче. Телефонният звън секна и в апартамента отново настъпи тишина. Чуваше се само ридаенето на Ева Линд.
Ерлендур знаеше, че не е идеалният баща и че речта, която произнесе, можеше да бъде насочена към него с всички основания. Вероятно бе ядосан на дъщеря си толкова, колкото и на себе си. Някой психолог би казал, че проектира собствения си гняв върху момичето. Но може би това, което каза, имаше ефект. Не бе виждал Ева да плаче, откакто беше малка. Бе я изоставил, когато дъщеричката му беше на две годинки.
Накрая момичето махна ръце от лицето си, подсмръкна и избърса сълзите си.
— Бил е баща й — каза тя.
— Какво? — попита инспекторът.
— Той е бил „чудовището“ — обясни Ева. — От бележката „Той е чудовище, какво съм сторила?“. Започнал да я опипва, когато взели да й растат гърди, и стигал все по-далече и по-далече. Не успял да държи ръцете си далече от нея дори на собствената й сватба. Завел я в някаква пуста част от къщата. Казал й, че изглежда толкова секси в булчинска рокля, че не можел да се владее. Че не може да понесе мисълта, че го напуска. Започнал да я опипва и тя откачила.
— Страхотно семейство! — изпъшка Ерлендур.
— Знаех, че от време на време се друса, защото ме е молела да й намирам стока. В онзи ден обаче превъртяла напълно и отишла при Еди. Оттогава не е излизала от онази дупка.
Ева Линд замълча.
— Мисля, че майка й е знаела — каза след малко. — През цялото време е знаела. Но не е направила нищо. Къщата им била толкова хубава. Имали много коли…
— Момичето не иска ли да отиде в полицията?
— Да бе!
— Защо?
— Да премине през всичко това заради тримесечна условна присъда, ако някой изобщо й повярва? Я стига!
— А какво ще прави?
— Ще се върне при онзи тип, съпруга й. Мисля, че го харесва.
— Тя обвинява себе си, нали?
— Объркана е.
— Защото е написала „Какво съм сторила?“. Поела е вината върху себе си.
— Не е чудно, че се чувства зле.
— Перверзните типове винаги са най-щастливи и доволни. Усмихват се широко, сякаш няма какво да им тежи на съвестта.
— Повече не ми говори по този начин — настоя Ева. — Никога повече!
— Дължиш ли пари на още някого, освен на Еди? — попита Ерлендур.
— На още неколцина. Но Еди е основният проблем.
Телефонът отново иззвъня. Момичето в спалнята се размърда, огледа се наоколо и стана от леглото. Инспекторът се чудеше дали да вдигне. Чудеше се дали изобщо да ходи на работа. Може би трябваше да прекара деня с Ева Линд. Да бъдат заедно, да я заведе на лекар и да видят на видеозон ембриона, ако въобще можеше да се нарече ембрион. Да разберат дали всичко е наред. Просто да бъде до нея.
Но телефонът не спираше да звъни. Момичето бе излязло в коридора и се оглеждаше объркано наоколо. Извика, за да разбере дали има някой в апартамента, и Ева Линд й отвърна, че са в кухнята. Ерлендур стана и поздрави девойката на излизане от кухнята. Не получи отговор. Злополучната булка огледа кухнята и бъркотията, която полицаят бе сътворил, и го изгледа накриво.
Най-накрая инспекторът реши да вдигне слушалката.
— На какво миришеше в апартамента на Холберг? — чу в ухото си. Трябваше да мине известно време, докато разпознае гласа на Марион Брием.
— На какво ми е миришело ли? — повтори недоумяващо.
— Каква беше миризмата в апартамента на Холберг? — повтори Марион.