В този момент включиха пневматичната сонда на трактора. От мазето се разнесе оглушителен шум, последван от гъст облак прах. Полицията бе покрила всички прозорци, за да не се вижда какво правят. Всички без оператора на бормашината излязоха навън, отдалечиха се и зачакаха. Поглеждаха часовниците си и явно коментираха късния час. Знаеха, че не могат да вдигат толкова шум цяла вечер в жилищен квартал. Скоро трябваше да приключат и да продължат на следващата сутрин, или да предприемат нещо друго.
Ерлендур се затича към колата си с телефона на ухо и бързо затвори вратата, за да избяга от шума. Веднага разпозна гласа.
— Той е тук — каза тя веднага щом чу гласа на инспектора в телефонната слушалка. Звучеше много развълнувана.
— Успокой се, Елин — опита се да я успокои Ерлендур. — За кого говориш?
— Той е пред къщата ми, под дъжда, и ме гледа — зашепна тя.
— Кого имаш предвид, Елин? Вкъщи ли си? В Кефлавик?
— Не знам кога е дошъл, не знам откога стои там. Сега го забелязах. Не искаха да ме свържат с теб.
— Не те разбирам. За кого говориш, Елин?
— За него, разбира се. За онзи звяр. Сигурна съм, че е той.
— Кой?
— Онова животно, което нападна Колбрун!
— Какво говориш?
— Знам. Не може да бъде, но той стои тук — същият е.
— Не бъркаш ли нещо?
— Не ми говори така! Знам точно какво говоря.
— Кой е този мъж, който е нападнал Колбрун?
— Холберг естествено! — ала вместо да повиши тон, Елин изсъска в телефонната слушалка. — В момента стои навън пред къщата ми!
Инспекторът не каза нищо.
— Ерлендур? — прошепна жената. — Какво ще направите?
— Елин — изрече съчувствено полицаят, — не може да е Холберг. Той е мъртъв. Трябва да е някой друг.
— Недей да ми говориш, сякаш съм малко дете. Холберг стои отвън под дъжда и се взира в мен. Това мръсно животно!
28
Връзката се разпадна и Ерлендур запали двигателя. Сигурдур Оли и Елинборг видяха как колата му дава на заден между тълпата и изчезва надолу по улицата. Те се спогледаха и свиха рамене, сякаш отдавна се бяха отказали да се опитват да го разберат.
Преди да потегли, инспекторът се свърза с полицията в Кефлавик и ги изпрати пред къщата на Елин, за да арестуват мъж със синьо яке, джинси и бели маратонки. Сестрата на Колбрун бе описала натрапника. Инспекторът каза на сержанта да не пускат сирените и сигналните светлини, а да се приближат възможно най-тихо, за да не го изплашат.
— Изкуфяла старица — измърмори сам на себе си Ерлендур и затвори телефона.
Детективът излезе от Рейкявик възможно най-бързо, мина през Хафнарфьордур и пое по пътя за Кефлавик. Движението беше натоварено и видимостта бе лоша, но той нямаше време да обръща внимание нито на това, нито на светофарите. Провираше се между колите и дори минаваше през отбивките, за да ги задмине. Стигна до Кефлавик за половин час. Помогна му това, че Криминалната служба отскоро бе снабдена със сини полицейски буркани, които цивилните коли можеха да сложат в спешни случаи. Навремето би се присмял на това. Спомни си сините буркани в детективските сериали по телевизията и как тогава смяташе, че са просто смешни театрални реквизити, които не служат на никого в Рейкявик.
Когато пристигна, видя две патрулки пред къщата на Елин. Тя го чакаше вътре с трима полицаи. Каза, че мъжът е изчезнал в тъмното малко преди полицейските коли да спрат пред къщата. Посочила къде е стоял и в каква посока е побягнал, но полицаите не открили никакви следи от него. Те бяха учудени от реакцията на Елин, която отказваше да им каже кой е натрапникът и защо смята, че е опасен. В такъв случай единственото му престъпление оставаше това, че е стоял пред къщата й в дъжда. Когато отправиха въпросите си към Ерлендур, той им обясни, че непознатият е свързан с убийство в Рейкявик. Каза им да уведомят полицията в Рейкявик и да им дадат описанието на мъжа.
Елин беше силно развълнувана и инспекторът прецени, че би било най-добре да изкара ченгетата от къщата й възможно най-бързо. Това не беше трудно. Полицаите казаха, че имат по-важни задачи от това да преследват мъж, появил се във въображението на една старица, ала се постараха жената да не чуе това.
— Кълна се, че мъжът отвън беше той! — настоя тя, когато двамата с Ерлендур останаха сами. — Не знам как се случи, но беше той!