— Всичко е точно документирано. Позволих си да проверя за мозъка на момичето, но не го открих.
— Къде е тогава?
— Трябва да говорите с професора и да видите какво ще ви каже тя. Мисля, че има някакви регистри в университета.
— Защо не ми го казахте направо? — попита Ерлендур. — Още когато сте открили, че мозъкът е преместен, сте знаели за това, нали?
— Говорете с нея и после елате пак. И без това вече ви казах прекалено много.
— Регистрите за колекцията в университета ли са?
— Доколкото знам, да — отвърна патологът, даде му името на приятелката си и го помоли да го остави да върши работата си.
— Значи знаете за Стъкления град — отбеляза инспекторът.
— Наричаха така една от тукашните зали — обясни събеседникът му. — В момента е затворена. Не ме питайте какво се е случило със стъклениците, защото нямам абсолютно никаква представа.
— Притеснявате ли се да говорите за това?
— Ще престанете ли с тези въпроси?
— Защо?
— Просто спрете да ме разпитвате!
Професор Хана, декан на факултета по медицина в Исландския университет, гледаше Ерлендур над бюрото си, сякаш бе злокачествено образувание, което трябваше да бъде отстранено от офиса й при първа възможност. Изглеждаше по-млада от инспектора, но се държеше изключително уверено, говореше бързо и ясно показваше, че не търпи безсмислени приказки или ненужни отклонения от темата. Когато той поде дълга тирада с обяснения за причината да се намира в кабинета й, тя направо го помоли да мине към въпроса. Детективът се подсмихна. Веднага я хареса и бе сигурен, че ще се хванат за гърлото, преди още срещата да е свършила. Жената носеше костюм в тъмен цвят, беше закръглена и ниска, с руса коса и без грим, ловки ръце и сериозно, проницателно изражение. На Ерлендур му беше любопитно как ли изглеждаше, когато се усмихва. Желанието му обаче остана неудовлетворено.
Прекъсна я по време на лекция. Почука на вратата и плахо попита за нея — все едно се бе изгубил. Тя отиде до вратата и учтиво го помоли да изчака, докато приключи лекцията. Инспекторът остана в коридора като ученик, когото са заловили да бяга от час, и чака петнайсетина минути, преди вратата да се отвори. Тогава Хана излезе в коридора, мина наперено покрай Ерлендур и му каза да я последва. Което не беше лесно, защото тя сякаш правеше по две крачки за всяка негова.
— Не мога да разбера какво искат криминалните от мен — рече, докато се поклащаше женствено пред него и завъртя леко глава, сякаш за да се увери, че полицаят я следва.
— Ще разберете — отвърна инспекторът, останал без дъх.
— Искрено се надявам — каза Хана и го покани в кабинета си.
Когато Ерлендур й обясни за какво става дума, тя седна зад бюрото си и дълго време размишлява. Междувременно детективът й разказа за Аудур, за майка й, за аутопсията, за диагнозите и за това, че мозъкът й липсва.
— В коя болница казвате, че са я приели? — попита тя накрая.
— В Кефлавик. Как получавате органи за учебни цели?
Хана изгледа навъсено Ерлендур.
— Не разбирам за какво намеквате.
— Използвате човешки органи за учебни цели — не се предаде детективът. — Биологични сегменти — мисля, че така ги наричате. Не съм експерт, но въпросът е лесен. Откъде ги взимате?
— Не смятам, че трябва да ви давам обяснение за това — отсече тя и се зарови в някакви документи, които лежаха на бюрото й, сякаш бе прекалено заета, за да може да обърне достатъчно внимание на посетителя.
— За нас, от полицията, е много важно — обясни детективът — да разберем дали мозъкът все още съществува. Предполага се, че е във вашите архиви. Навремето е изследван, но не е върнат на мястото си. Вероятно съществува напълно разумно обяснение. Изисква се време, за да се проучи туморът, а тялото е трябвало да бъде погребано. Университетите и болниците са най-вероятните места за съхранение на органи. Можете да продължите да ме гледате с това безизразно лице, но не забравяйте, че съм в състояние да причиня известни неудобства както на вас, така и на университета и на болниците. Само си помислете каква напаст могат да бъдат медиите, а аз случайно познавам доста хора, които работят за вестниците.
Хана изгледа продължително Ерлендур, който й отвърна със същото.
— Помогни си сам… — рече тя накрая.
— … за да ти помогне и господ — довърши инспекторът.