— Навремето това беше единственият принцип, но не мога да ви кажа нищо повече. Надявам се, че ме разбирате. Има няколко деликатни момента.
— Не разследвам това като криминално деяние — обясни детективът. — Дори не знам дали става въпрос за кражба на органи. Това, което правите с мъртвите, не ме интересува, стига да е в допустимите граници.
Изражението на Хана стана още по-свирепо.
— Ако медицинската професия го налага, съм сигурен, че има доста хора, които биха разбрали. Трябва да намеря определен орган от определен човек, за да го изследваме отново, и ако успеем да проследим историята му от момента, в който е бил взет, до днес, ще бъда изключително доволен. Това е лична информация, за мои собствени цели.
— Какъв вид лична информация?
— Не възнамерявам да се ровя в историята. Желая единствено да си върнем органа, ако това е възможно. Чудех се дали не е било достатъчно да се вземат проби, вместо да се отмъква целият орган.
— Не познавам конкретния случай, за който говорите, но в днешно време правилата за аутопсия са далече по-стриктни, отколкото в миналото — отговори професорът, след като помисли малко. — Ако случаят е от шейсетте, не е изключено да е станало така. Казвате, че на момичето е направена аутопсия въпреки волята на майката. Това не е изолиран случай. Днес се допитваме до роднините веднага след смъртта дали може да бъде направена аутопсия. Мога да заявя, че тяхното желание се зачита винаги, освен в някои наистина изключителни ситуации. Вероятно това правило е било приложено и в този случай. Най-трудно се преодолява детската смърт. Трагедията, която изживяват хората, изгубили детето си, не би могла да се опише, и въпросът за аутопсията е доста деликатен в тези случаи.
Хана замълча.
— Разполагаме с част от тези случаи в компютрите си — продължи тя, — а останалите се съхраняват в архива в сградата. Информацията в тях е достатъчно подробна. Най-голямата колекция от органи на болница е в Баронсстигур. Разбирате, че съвсем малка част от медицинските учения се провеждат тук в университета. Това се прави в болниците. Точно оттам идват знанията.
— Патологът не поиска да ми покаже банката за органи — каза Ерлендур. — Настояваше първо да разговарям с вас. Университетът ли има думата по въпроса?
— Елате — каза Хана, без да отговори на въпроса му. — Да проверим какво има в компютрите.
Тя стана и инспекторът я последва. Използва ключ, за да отвори една просторна стая, и въведе паролата на охраняващото устройство до вратата. Сетне отиде до едно бюро и включи компютъра, докато Ерлендур се оглеждаше наоколо. В помещението нямаше прозорци, а по всички стени имаше редици от етажерки с архиви. Хана попита за името на Аудур и за датата на смъртта й и ги въведе в компютъра.
— Не е тук — каза замислено, взирайки се в монитора. — Записите на компютъра стигат само до осемдесет и четвърта година. В момента вкарваме данните от времето, когато е основан медицинският факултет, но сме стигнали само дотук.
— Значи е в архивите.
— Вече ви отделих достатъчно време — отбеляза Хана, поглеждайки часовника. — Имам друга лекция.
Професорът отиде до Ерлендур, хвърли бърз поглед наоколо, провря се между шкафовете и прочете етикетите им. Издърпа едно чекмедже, после друго и се разрови из документите, но бързо ги затвори. Инспекторът се зачуди какво ли съдържаха тези чекмеджета.
— Тук ли държите медицинските архиви? — попита той.
Хана изпъшка.
— Не ми казвайте, че сте от комитета по защита на данните — подхвърли тя и затръшна още едно чекмедже.
— Само попитах — отвърна детективът.
Професорът извади един доклад и започна да го чете.
— Тук има нещо за биологични проби — каза. — От шейсет и осма е. Има няколко имена. Но нищо, което да е от ваш интерес.
Тя върна доклада отново в шкафа, блъсна чекмеджето и извади друго.
— Тук има още няколко. Почакайте. Ето го името на момичето, Аудур, и името на майката. Това е.
Хана прегледа набързо доклада.
— Бил е взет един орган — измърмори тя, сякаш на самата себе си. — Направили са го в болницата в Кефлавик. Разрешение на най-близък роднина… няма. Не пише нищо за унищожаване на органа.
Жената затвори папката.
— Е, няма го.
— Може ли да го видя? — попита Ерлендур, без да се старае да скрие нетърпението си.
— Няма да научите нищо от него — отговори Хана, върна доклада в чекмеджето и го затвори. — Казах ви това, което искахте да знаете.