Тя ги покани вътре.
— Не смей да го съжаляваш! — смъмри я втората, която се казваше Бирна, и затвори вратата зад тях. — Беше свирепо животно, което те удари по главата. Това ли наричаш „клет бедняк“?
Детективите седнаха в хола, изгледаха в недоумение сестрите и се спогледаха. Апартаментът беше малък. Сигурдур Оли забеляза две съседни спални. От хола се виждаше малката кухня.
— Прочетохме показанията ви — каза той, тъй като бе прелистил доклада в колата, по пътя за насам. — Можете ли да ни дадете още някакви подробности за мъжа, който ви е нападнал?
— Мъж? — възкликна Фьола. — Беше по-скоро момче.
— Но достатъчно голямо, за да ни нападне, нали? — възрази Бирна. — Събори ме на земята и започна да ме рита.
— Нямахме никакви пари — обясни Фьола.
— Не държим парите си тук — допълни Бирна. — И му го казахме.
— Но той не ни повярва.
— И ни нападна.
— Побесня.
— Ругаеше. Как ли не ни нарече…
— Облечен с онова отвратително зелено яке. Като войник.
— И с войнишки обувки — от онези високите, черните, с връзки догоре.
— Но не счупи нищо.
— Не, просто избяга.
— Взе ли нещо? — попиша Ерлендур.
— Стори ми се, че не беше добре психически — отвърна Фьола, която се опитваше по всякакъв начин да намери извинение за своя нападател. — Не счупи нищо и не взе нищо. Само ни нападна, щом разбра, че няма да получи пари от нас. Клетият бедняк.
— По-скоро беше дрогиран — ядоса се Вирна. — Клет бедняк! — изгледа сестра си тя. — Понякога си голяма глупачка, Фьола! Беше дрогиран. Личеше си по погледа му. Един такъв суров и изцъклен. И се потеше.
— Потял се е, така ли? — повтори Ерлендур.
— По лицето му се стичаше пот.
— Това беше от дъжда — не се съгласи Фьола.
— Не, не беше. И целият трепереше.
— Беше от дъжда — настоя Фьола, ала Бирна я изгледа злобно.
— Удари те по главата, Фьола. Само това ти липсваше!
— Теб боли ли те още там, където те срита? — попита Фьола, а след това обърна поглед към Ерлендур.
Инспекторът бе готов да се закълне, че в очите й проблесна радостно пламъче.
Беше още ранна утрин, когато Ерлендур и Сигурдур Оли пристигнаха в Нордурмири. Съседите на Холберг от приземния и първия етаж ги очакваха. Полицията вече бе взела показанията на семейството, намерило Холберг, но инспекторът също искаше да поговори с тях. На последния етаж живееше пилот. Пристигнал от Бостън по обед в деня на убийството, легнал да спи и не се показал от апартамента си, докато полицаите не почукали на вратата му.
Започнаха с пилота, който им отвори небръснат, по потник и къси гащи. Беше около трийсетте и живееше сам, а апартаментът му приличаше на бунище — навсякъде имаше разхвърляни дрехи, два куфара зееха отворени върху новичък диван, по пода се валяха найлонови торби от безмитната зона, а по масите се виждаха бутилки вино и десетки отворени кутии от бира. Летецът огледа двамата посетители, след което влезе навътре в апартамента, без да каже и дума, и се настани в едно кресло. Двамата детективи застанаха прави пред него — просто нямаше къде да седнат. Ерлендур огледа стаята и си каза, че с този човек не би се качил дори на авиосимулатор.
По някаква причина пилотът започна да говори за развода, през който преминавал, и изглежда се опитваше да го превърне в проблем на полицията. Кучката започнала да кръшка. Него често го нямало. Един ден се върнал от Осло и я заварил със свой приятел от ученическите години. Ужасно, добави той, без да уточни кое от двете презираше повече — самата изневяра на жена си или това, че се е наложило да остане в Осло.
— Относно убийството, извършено в апартамента на сутерена… — започна Ерлендур, прекъсвайки тягостната му тирада.
— Били ли сте някога в Осло? — попита пилотът.
— Не — отвърна възрастният полицай. — Но не сме дошли, за да говорим за Осло.
Пилотът погледна първо към Ерлендур, после към Сигурдур Оли и накрая схвана, че не това ги интересува.
— Изобщо не го познавах — рече. — Купих този апартамент преди четири месеца — доколкото разбрах, е стоял празен дълго време преди това. Срещали сме се няколко пъти пред блока. Ставаше.
— По-точно? — не разбра Ерлендур.
— Ставаше да размениш по някоя дума с него, искам да кажа.