Потънал в размисли, полицаят чу как в ключалката се вкарва ключ и стана. Ева Линд се прибираше.
— Отидох до Гардабаер с момичето — рече тя, когато баща й излезе от кухнята, и затвори вратата след себе си. — Каза, че ще накара този мръсник да си плати за всичките години, през които е злоупотребявал с нея. Майка й получи нервна криза. После си тръгнахме.
— Отидохте ли при съпруга й?
— Да, отидохме в малката им уютна квартира — каза Ева Линд и хвърли обувките си до вратата. — Той побесня, но когато чу обяснението, се успокои.
— Как го прие?
— Много свестен тип. Когато си тръгвах, вече пътуваше към Гардабаер, за да си поговори на четири очи с дъртия мръсник.
— Явно наистина е свестен.
— Мислиш ли, че има смисъл да повдигне обвинение срещу копелето? — попита Ева Линд.
— Тези случаи са сложни. Мъжете отричат всичко и все някак успяват да се измъкнат. Зависи от майката, какво ще каже тя. Най-добре приятелката ти да отиде до центъра за хора, преживели насилие. Как си ти?
— Много добре.
— Помисли ли за сонар, или както там го наричат? — попита Ерлендур. — Мога да дойда с теб.
— И на това ще му дойде времето.
— Ще дойде ли наистина?
— Да.
— Добре.
— Ти какво правеше? — попита дъщеря му и пъхна другата порция в микровълновата.
— През последните дни не мисля за нищо друго, освен за деца — каза инспекторът. — И за дръвчето на пожеланията; то е нещо като родословно дърво — може да съдържа какви ли не истини за нас, ако знаеш точно какво да потърсиш. Мисля за манията на хората да колекционират вещи. Какво се пееше в онази песен за впрегнатия кон?
Ева Линд го изгледа колебливо. Баща й знаеше, че разбира от музика.
— Имаш предвид „Животът е като впрегнат кон“ ли? — попита тя.
— Главата му натъпкана е със сено… — започна Ерлендур.
— Сърцето му от лед сковано е.
— И превърнал се е той във животно заблудено — довърши куплета баща й, нахлупи шапката си и каза, че няма да се бави.
36
Хана бе уведомила доктора и той не беше изненадан от посещението на инспектора. Живееше в изискана къща в старата част на Хафнарфьордур и посрещна сам госта си на вратата. Бе самото олицетворение на аристократизъм и добро възпитание — нисък, плешив като билярдна топка и с внушителна осанка под плътния си халат. Бохем, помисли си Ерлендур, с винаги румени бузи. Възрастта му не можеше да се определи, но навярно беше на около шейсет. Поздрави инспектора, като му стисна ръката със сухата си длан и го покани в салона.
Полицаят седна на виненочервен кожен диван и отклони поканата за питие. Докторът се разположи срещу него и го изчака да започне. Ерлендур се оглеждаше из просторния салон, който бе богато украсен с картини и предмети на изкуството, и се запита дали докторът живее сам. Зададе въпроса си на глас.
— Винаги съм живял сам — отговори събеседникът му. — Така се чувствам най-щастлив. Казват, че мъжете на моята възраст съжаляват, че нямат семейство и деца. Колегите ми постоянно показват снимки на внуците си, носят ги на конференции из цял свят, но аз никога не съм искал да създам семейство. У мен никога не се зароди желанието да имам деца.
Говореше свободно и приятелски, сякаш полицаят му беше най-близък приятел. Ерлендур не бе впечатлен.
— Но се интересувате от органи в буркани — каза той.
Лекарят не му позволи да го извади от равновесие.
— Хана ми каза, че сте се ядосали — рече той. — Но не знам защо трябва да се ядосвате. Не правя нищо незаконно. Да, имам малка колекция от органи. Повечето от тях съхранявам във формалин в стъклени буркани. Тук, в къщата са. Бяха за унищожение, но аз ги взех и удължих малко живота им. Пазя и други видове биологични проби — тъканни проби.
— Вероятно се чудите защо го правя — продължи той, ала Ерлендур поклати глава.
— „Колко органа сте откраднали?“ беше въпросът, който исках да ви задам — каза инспекторът, — но той може да почака.
— Не съм крал органи — отвърна лекарят и потърка плешивата си глава. — Не разбирам враждебното ви отношение. Имате ли нещо против да си сипя глътка шери? — попита той и стана.
Ерлендур го изчака да отиде до шкафа с алкохол. Сипа си една чаша и предложи на посетителя, но последният отказа и докторът поднесе ръба на чашата към дебелите си устни. На пълното му лице се изписа изражение на наслада от вкуса.