— За какво си говорехте?
— За летене, най-вече. Интересуваше се от летенето.
— В какъв смисъл се е интересувал от летене?
— Ами, от авиацията — отговори пилотът и отвори нова кутийка бира, която извади от една от найлоновите чанти на земята. — От градовете — продължи той и отпи голяма глътка. — От стюардесите — оригна се. — Разпитваше за стюардесите. Нали се сещате…
— Не, не се сещаме — отвърна Ерлендур.
— Знаете как е — престои… извън страната…
— Аха.
— Как става, дали са били страстни… такива неща разпитваше. Чул, че обстановката доста се нажежава… на международните полети.
— Кога го видяхте за последно? — попита Сигурдур.
Пилотът се замисли. Не можеше да си спомни.
— Преди два или три дни — отвърна накрая.
— Забелязали ли сте някой да го е посещавал напоследък? — попита Ерлендур.
— Не, не се задържам много вкъщи.
— А да сте забелязали някой да души из квартала и да се държи подозрително или просто да се разхожда покрай къщите?
— Не.
— Някой с камуфлажно яке?
— Не.
— А млад мъж с кубинки?
— Не. Той ли е бил? Знаете ли кой го е направил?
— Не — отговори Ерлендур и се обърна да си тръгне, но настъпи полупразна кутия от бира.
Жената бе решила да заведе децата при майка си за няколко дни и вече бяха на вратата, готови да тръгнат. Не искаше синовете й да остават в къщата след случилото се. Мъжът й кимна одобрително. Така беше най-добре за тях. Инспекторът забеляза, че хората бяха в шок. Купили апартамента преди четири години и харесвали квартала, бил добро място за живеене. Момчетата стояха до майка си.
— Беше ужасно да го намерим така — изрече мъжът с глас, наподобяващ шепот. Не погледна към момчетата. — Казахме им, че е спял — добави той. — Но…
— Знаем, че беше мъртъв — каза големият син.
— Убит — обади се малкият.
Родителите им се усмихнаха сконфузено.
— Засега го приемат добре — обясни майка им и леко плесна по-голямото момче по бузата.
— Холберг не беше лош човек — каза бащата. — Понякога си говорехме отвън. Живееше тук отдавна и разговаряхме за градината, за поддръжката, за такива неща. За каквито си говорят съседите.
— Но не бяхме близки — каза жената. — А и смятам, че така трябва да бъде. Контактът със съседите не трябва да бъде твърде близък. Всяко семейство има нужда от лично пространство, нали?
Не бяха забелязали подозрителни лица в района около къщата и не бяха видели някой с камуфлажно яке да скита из квартала. Майката нямаше търпение да отведе момчетата си.
— Холберг имаше ли много посетители? — попита Сигурдур Оли.
— Никога не съм виждала някой да му идва на гости — отвърна жената.
— Изглеждаше самотен — добави съпругът й.
— У тях вонеше — обади се по-голямото момче.
— Да, вонеше! — заприглася му малкият брат.
— В сутерена избива влага — опита се да обясни бащата, за да излезе от неудобната ситуация.
— Понякога се разпространява и тук — каза жената. — Влагата, имам предвид.
— Говорихме с него за това.
— Обеща да провери.
— Но това беше преди две години.
4
Съпрузите от Гардабаер се взираха с измъчени погледи в Ерлендур. Малката им дъщеря бе изчезнала. Нямаха новини от нея вече цели три дни — от деня на сватбата, от която избягала. Малкото им момиченце! Инспекторът си представяше дете със златни къдрици, докато не му казаха, че дъщеря им е двайсет и три годишна студентка по психология в Исландския университет.
— Избягала е от сватбата, така ли? — попита той, оглеждайки просторния салон, който приличаше на цял етаж от неговия жилищен блок.
— От собствената си сватба! — натърти бащата, като че ли още не можеше да повярва. — Дъщеря ни избяга от собствената си сватба!
Майката допря до носа си смачкана носна кърпичка.
Беше обед. Заради ремонтни работи на пътя от Рейкявик на Ерлендур му бе отнело час и половина, за да стигне до Гардабаер, и едва след дълго търсене успя да намери голямата къща, отделена от другите постройки. Тя почти не се виждаше от улицата, понеже бе заобиколена от огромна градина, в която растяха всевъзможни дървета, издигащи се на височина до шест метра. Двойката го посрещна във видимо състояние на шок.