— На колко години е била дъщеря му?
— На седем.
— Причината за смъртта й е мозъчен тумор, нали? — попита Ерлендур.
— Да.
— Отишла си е от същото заболяване като Аудур — неврофиброматозис.
— Да. Майката на Аудур сигурно се е чувствала ужасно — първо Холберг, а след това и дъщеричката й е починала…
За миг инспекторът се поколеба дали да й каже за Колбрун.
— Майка й се е самоубила три години след смъртта на детето.
— Боже мой! — въздъхна Катрин.
— Къде е синът ви в момента? — попита полицаят.
— Не знам — отвърна възрастната жена. — Ужасно се притеснявам да не си причини нещо лошо. Толкова потиснат се чувства напоследък…
— Смятате ли, че се е свързал с Холберг?
— Не знам. Знам само, че не е убиец. Сигурна съм в това.
— Прилича ли на баща си? — попита Ерлендур и погледна към снимката от причастието.
Катрин не отговори.
— Има ли прилика между тях? — зададе по друг начин въпроса си той.
— Стига, Ерлендур! — каза рязко Елинборг, която не можеше да слуша повече. — Не мислиш ли, че стигнахме твърде далеч?
— Съжалявам — извини се детективът на Катрин. — Чисто любопитство. Бяхте ни изключително полезна и ако това може да ви бъде някаква утеха, едва ли някога ще попаднем на по-твърд и силен човек от вас — да издържи на това страдание през всичките тези години и въпреки това да не каже нищо…
— Всичко е наред — прошепна домакинята им на Елинборг. — Децата могат да приличат на всеки от семейството. Аз никога не бих видяла Холберг в сина си. Той каза, че вината не е моя. Айнар ми го каза. Не ме обвини за смъртта на дъщеря си.
Катрин замълча.
— Какво ще стане със сина ми? — попита тя. В гласа й вече не се долавяше никаква съпротива. Нямаше лъжи. Единствено примирение.
— Трябва да го намерим — обясни инспекторът, — да говорим с него и да чуем какво ще ни каже.
Двамата полицаи се изправиха и Ерлендур нахлупи шапката си. Катрин остана на дивана.
— Ако искате, бих могъл да говоря с Алберт — каза мъжът. — Отседнал е в хотел „Еся“ снощи. Наблюдаваме къщата ви от вчера, в случай че синът ви се появи. Мога да обясня случващото се на Алберт и той ще разбере.
— Благодаря ви — каза Катрин. — Аз ще му се обадя. Знам, че ще се върне. Трябва да останем заедно заради момчето ни.
Тя погледна Ерлендур в очите.
— Той е наш син! — рече. — И винаги ще бъде!
40
Ерлендур не очакваше да завари Айнар вкъщи, но въпреки това двамата с Елинборг тръгнаха направо към апартамента му в Сторагерди. Беше пладне и движението бе натоварено. По пътя детективът се обади на Сигурдур Оли, за да го осведоми за развитието по случая. Налагаше се да прибегнат до помощта на обществото за местонахождението на Айнар. Трябваше да намерят негова снимка, която да пуснат в медиите заедно с кратко съобщение. Разбраха се да се видят в Сторагерди. Когато пристигнаха, Ерлендур слезе от колата, а Елинборг потегли. Инспекторът не чака дълго своя колега. Апартаментът се намираше в сутерена на триетажна къща, като входната му врата бе на нивото на улицата. Те позвъниха на звънеца и почукаха на вратата, но никой не отговори. Опитаха на горните етажи и се оказа, че Айнар е наел жилището от собственика на един от другите апартаменти, който се беше прибрал за обяд, но не възрази да слезе с тях и да им отключи вратата. Каза, че не е виждал наемателя си от няколко дни, може би дори седмица, но Айнар бил тих и възпитан човек и нямал оплаквания от него. Винаги си плащал наема навреме. Не можел да разбере за какво го търсели ченгетата. За да избегне всякакви спекулации, Сигурдур Оли излъга, че семейството му не може да го открие и полицията им помага. Собственикът попита дали разполагат със съдебна заповед, за да претърсят къщата. Не разполагаха, но щяха да получат по-късно през деня. Помолиха го да ги извини, когато им отвори вратата, и двамата влязоха вътре. Всички завеси бяха спуснати и беше тъмно. Апартаментът бе много малък — хол, спалня, кухня и баня. Навсякъде имаше килими, освен в банята и кухнята, която беше с балатум. Телевизор в хола. Диван пред телевизора. Въздухът беше застоял. Вместо да дръпне завесите, Ерлендур запали лампата в хола, за да могат да виждат по-добре.