— Въпросът е извънредно деликатен заради секретността на данните — каза тя, веднага след като Ерлендур бе свършил, — ето защо трябва да ви помоля разговорът ни да си остане между нас. От известно време насам знаем за неразрешено влизане в базата данни, затова предприехме вътрешно разследване по въпроса. Подозренията ни са насочени към един конкретен биолог, но не успяхме да говорим с него, защото сякаш е изчезнал вдън земя.
— Айнар ли?
— Да, него имах предвид. Все още проектираме базата данни, така да се каже, но не искаме да се разнесе мълва, че защитата може да бъде разбита и хората могат да ровят на воля из базата. Предполагам, че разбирате. Всъщност въпросът не опира до защитата.
— Защо не информирахте полицията за случая?
— Както казах, искахме да го разрешим сами. Би опетнило името ни. Хората вярват, че тази информация няма да излезе оттук, няма да бъде използвана за съмнителни цели и няма да бъде открадната. Обществото е изключително чувствително на тази тема, както, предполагам, знаете, и искахме да избегнем масовата истерия.
— Наричате го масова истерия?
— Понякога сякаш цялата страна е против нас.
— Разбил ли е кода, или не? Защо да не е било въпрос на защита?
— От вашата уста звучи така, сякаш е шпионски филм. Не, не е разбивал кодове. Подходил е по друг начин.
— Какъв?
— Стартирал е проучване, за което никой не го е упълномощавал. Подправил е подписите, в това число и моя. Престорил се е, че компанията изследва начина на предаване на онкологично заболяване, открито в някои исландски семейства. Изиграл е комитета за защита на данните. Изигра всички ни.
За момент тя спря да говори и погледна часовника си. После стана, отиде до бюрото си и се обади на секретарката си да отложи срещата й за след десет минути, след което седна отново при Ерлендур.
— Такава беше динамиката на нещата досега — въздъхна тя.
— Какво имате предвид?
Каритас го погледна замислено. В същия миг телефонът в джоба на инспектора иззвъня. Той се извини и вдигна. Беше Сигурдур Оли.
— Следователите са претърсили апартамента на Айнар в Сторагерди — каза му той. — Обадих им се, но не са открили нищо съществено, освен че Айнар си е извадил разрешително за носене на огнестрелно оръжие преди около две години.
— Разрешително за огнестрелно оръжие? — повтори Ерлендур.
— В регистъра ни е. Но това не е всичко. Има и пушка, понеже намерихме срязано дуло под леглото му.
— Защо му е да реже дулото?
— Така правят самоубийците. По-лесно е да се застреляш.
— Мислиш ли, че е опасен?
— Когато го намерим — изтъкна детективът, — трябва да се приближим извънредно внимателно. Не знаем какво би направил с пистолета.
— Едва ли има намерение да убие някого с него — предположи Ерлендур, като стана и се обърна с гръб към Катрин.
— Защо смяташ така?
— Досега щеше да го е използвал — тихо отговори инспекторът. — Срещу Холберг. Не смяташ ли?
— Честно казано, не знам.
— До по-късно — каза възрастният полицай, изключи телефона си и пак се извини, преди да седне.
— Такава беше процедурата досега — перифразира Каритас, връщайки се към разговора им. — Искаме разрешение от органите на властта, за да започнем изследване — в случая на Айнар изследване на генетичното предаване на специфично заболяване. Те ни предоставят защитен с код списък на хората, които страдат от това заболяване или са предполагаеми носители, и ние го сравняваме с генеалогичната база данни, която също има код за достъп. След това можем да създадем нещо като родословно дърво, което също е кодирано.
— Като дръвче с пожелания — измърмори Ерлендур.
— Какво казахте?
— А, нищо важно, можете да продължите.
— Комитетът по защита на данните разкодира списъка с имената на хората, които искаме да проучим (наричаме ги опитна група и в нея влизат както пациенти, така и техни роднини). После комитетът ни изготвя списък на участниците с номерата на личните им карти. Разбирате ли процедурата дотук?