— Значи така Айнар се е сдобил с имената и номерата на личните карти на всички, които имат заболяването в семейството си…
Тя кимна.
— Всичко това не минава ли през Комитета за защита на данните?
— Не знам колко подробно искате да ви обясня. Ние работим с лекари и различни учреждения. Те предоставят имената на пациентите на Комитета, който кодира имената и номерата на личните карти и ги изпраща тук, в Изследователския център. Тук имаме специална програма за генеалогично проследяване, която подрежда пациентите в родословни дървета на базата на техните роднински връзки. Използвайки тази програма, можем да подберем онези от тях, които могат да ни дадат най-добра статистическа информация за специфични генетични аномалии. След това молим отделни хора от тази група да участват в изследването. Родословието е важно, за да се установи дали става дума за генетично заболяване, както и да се събере достоверна проба… В същото време е и мощен инструмент в търсенето на генетични аномалии.
— Айнар е трябвало само да се престори, че създава проба, и по този начин да разкодира имената, за което неволно му е помогнал комитетът.
— Той излъга всички ни и взе информацията.
— Сега разбирам колко неудобно е това за вас.
— Айнар е в тукашното ръководство и е един от най-способните ни учени. Приятен човек. Защо го е направил? — попита директорката.
— Загубил е дъщеря си — отвърна Ерлендур. — Не знаехте ли за това?
— Не — отвърна изненадано тя.
— От колко време работи тук?
— От две години.
— Станало е малко преди това.
— Как е загубил дъщеря си?
— Имала е генетично преносимо неврално заболяване. Той е бил носителят, но не е знаел в семейството му да има подобно заболяване…
— Друг баща?
Инспекторът не отговори. Реши, че е казал достатъчно.
— Това й е лошото на този вид родословна база данни. Заболяванията сякаш изчезват от родословното дърво и след това изведнъж се появяват там, където най-малко очакваш.
Ерлендур стана.
— И вие пазите всички тези тайни… всички тези стари фамилни тайни? Трагедии, печал и смърт — всичко това е внимателно описано в компютрите ви… Семейни истории и истории на отделни личности. Моята и вашата история. Пазите цялата тайна и можете да я извадите на показ, когато си поискате. Един „Стъклен град“ на цялата нация.
— Не знам за какво говорите — каза Каритас. — Какъв стъклен град?
— Няма значение — махна с ръка полицаят и си тръгна.
42
Когато вечерта се прибра в апартамента си, все още нямаше следа от Айнар. Семейството му се бе събрало в родителския дом. Следобед Алберт бе напуснал хотелската стая и се беше върнал вкъщи след емоционален телефонен разговор с Катрин. По-големите им синове вече бяха там, заедно със съпругите си, а бившата жена на Айнар се присъедини малко по-късно. Елинборг и Сигурдур Оли бяха разговаряли с нея през деня и тя им беше казала, че няма никаква представа къде е издирваният. Не поддържали връзка от около половин година.
Ева Линд се прибра малко след Ерлендур и той й разказа всичко около разследването. Отпечатъците, намерени в апартамента на Холберг, съвпадаха с отпечатъците на Айнар, взети от дома му в Сторагерди.
Очевидно бе отишъл да се срещне с баща си и го беше убил. Инспекторът каза на Ева Линд и за Гретар — за това, че единствената теория, която би могла да обясни изчезването и смъртта му, е, че Гретар е изнудвал Холберг по някакъв начин, вероятно със снимки. Не можело да се определи какво точно показват снимките, но, съдейки по уликите, Ерлендур предполагаше, че не е изключено Гретар да е заснел какво прави „приятелят“ му — включително и изнасилвания, за които никой не е повдигал обвинения и за които бе твърде късно да излязат наяве. Снимката с надгробния камък на Аудур предполагаше, че Гретар е знаел за случилото се и може би дори е събирал информация за Холберг, за да го изнудва.
Двамата си говореха в тъмната вечер, докато дъждът биеше по прозорците под воя на есенните ветрове. Ева Линд го попита защо потрива инстинктивно гърдите си. Ерлендур й сподели за болките, които чувства. Отдаде ги на стария си матрак, но дъщеря му настоя да отиде на лекар. Тази идея не му хареса.
— Как така няма да отидеш на лекар? — възкликна тя и инспекторът веднага съжали, че си бе признал.
— Нищо ми няма — отвърна той.