— Колко цигари изпуши днес?
— Това разпит ли е?
— Я се стегни! Болят те гърдите, пушиш като комин, никъде не ходиш без колата си, храниш се само с пържени боклуци и отказваш да се прегледаш! А сипеш обиди за моя начин на живот, докато не се разплача като бебе. Мислиш ли, че това е нормално? Ума ли си загуби?
Ева Линд се изправи и погледна отвисоко баща си, намръщена като богиня на гръмотевиците. Той се страхуваше да я погледне и гледаше смутено в пода.
— Добре де, ще се прегледам — предаде се накрая той.
— Разбира се, че ще се прегледаш! Оставаше и да не го направиш! — изкрещя дъщеря му. — Отдавна е трябвало да го сториш!
— Това е първото нещо, което ще направя утре сутринта — обеща Ерлендур и погледна дъщеря си.
— Точно така — отвърна тя.
Тъкмо отиваше да си легне, когато телефонът иззвъня. Беше Сигурдур Оли, който му каза, че в полицията е докладвано за влизане с взлом в моргата в Баронсстигур.
— Моргата в Баронсстигур, това не ти ли говори нещо? — повтори детективът, когато не получи отговор.
— О, боже! — измърмори Ерлендур. — Какво точно е станало?
— Не знам — отвърна колегата му. — Сигналът току-що бе получен. Обадиха ми се и аз им казах, че ще се свържа с теб. Не знаеха нищо за мотива. Там има ли нещо друго, освен трупове?
— Ще се видим там — нареди инспекторът. — Вземи и патолога — добави и затвори телефона.
Ева Линд бе заспала в хола, когато той облече палтото, сложи си шапката и погледна часовника си. Минаваше полунощ. Затвори внимателно вратата след себе си, за да не събуди дъщеря си, след което слезе бързо по стълбите и се отправи към колата си.
Когато пристигна, завари пред сградата три полицейски коли с включени буркани. Позна автомобила на Сигурдур Оли и точно когато влизаше в моргата, видя колата на патолога да завива покрай ъгъла. Гумите й изсвистяха по мократа настилка. Патологът изглеждаше много ядосан. Ерлендур забърза по дългия коридор, в който имаше цял кордон полицаи, и в същия миг детективът излезе от операционната зала.
— Всичко изглежда на мястото си — заяви той, щом видя колегата си.
— Кажи ми какво е станало — каза инспекторът и двамата влязоха в залата.
Операционните маси бяха празни, а всички шкафове бяха затворени и нямаше следи от взлом.
— Навсякъде по пода е имало отпечатъци от стъпки, но вече почти са изсъхнали — обясни му Сигурдур Оли. — Сградата е свързана с алармена система, която сигнализира в охранителната компания и те ни се обадиха преди петнайсет минути. Изглежда този, който е проникнал, е разбил някой от задните прозорци и е проврял ръката си, за да отвори вратата. Не е много сложно. Веднага щом е влязъл в сградата, алармата се е задействала. Не е имал достатъчно време, за да направи каквото и да било.
— Напротив — възрази Ерлендур.
Патологът дойде при тях. Беше видимо разстроен.
— Кой би проникнал с взлом в морга, по дяволите? — възмути се той.
— Къде са Холберг и Аудур? — попита инспекторът.
Патологът го изгледа въпросително.
— Заради убийството на Холберг ли е? — попита той.
— Възможно е — отвърна Ерлендур. — Да побързаме!
— Труповете се съхраняват в тази стая — информира ги патологът и отвори една врата.
— Винаги ли ги оставяте отключени? — подхвърли Сигурдур Оли.
— Че кой би откраднал труп? — отсече мъжът, но се стъписа, щом погледна вътре в стаята.
— Какво има? — попита инспекторът.
— Момичето го няма — промълви патологът, сякаш не можеше да повярва.
Забърза през хранилището, отвори друга врата и запали лампата.
— Какво има?
— Ковчегът й също го няма — гласеше отговорът на служителя. — Бяхме приготвили нов ковчег за нея. Кой би могъл да извърши такова нещо? Що за човек би направил нещо толкова… перверзно?
— Името му е Айнар — въздъхна Ерлендур — и не става дума за перверзия.
Възрастният полицай се обърна и тръгна. Колегата му го последва и двамата излязоха бързо от моргата.
43
По пътя към Кефлавик нямаше много движение и Ерлендур караше толкова бързо, колкото му позволяваше малката му десетгодишна японска кола. Дъждът се сипеше по предното стъкло прекалено силно, за да могат чистачките да го отстраняват, и инспекторът си спомни първия път, когато отиде да види Елин. Този дъжд сякаш нямаше край.