За инспектора това беше пълна загуба на време. Можеше да свърши много по-важни неща, но въпреки че с бившата му съпруга не си говореха от двайсет години, все още бе склонен да й направи услуга.
Майката бе облечена с елегантен светлозелен костюм от рокля и жилетка, а бащата — с черен костюм. Той каза, че започва да се притеснява много за дъщеря си. Знаел, че накрая тя ще се прибере и че е в безопасност — отказвал да мисли другояче — но искал да се посъветва с полицията. Не виждал причина да безпокои органите за издирвания и спасителните екипи или да изпраща известия до радиото, вестниците и телевизията.
— Изчезна съвсем неочаквано — изхлипа майката.
Родителите изглеждаха малко по-възрастни от Ерлендур — вероятно на около шейсет. Управляваха бизнес с детско облекло и той им позволяваше да се радват на висок жизнен стандарт. Годините не им личаха. Инспекторът забеляза две нови, лъснати до блясък коли пред двойния гараж.
Жената се загърна леко и започна да разказва историята на полицая.
— Случи се в събота… преди три дни, Господи, как бързо лети времето… беше такъв прекрасен ден. Току-що се бяха оженили, венча ги много известен свещеник.
— Свещеникът беше безнадежден случай — обади се бащата. — Дойде на бегом, изтърси няколко клишета и грабна куфарчето си. Изобщо не разбирам защо е толкова известен.
Ала майката не можеше да позволи нещо да помрачи прекрасния й спомен от сватбата.
— Чудесен ден! Слънце и приятно есенно време. Само в църквата имаше поне сто души. Тя имаше толкова приятели… беше толкова популярна. Организирахме приема в един салон тук, в Гардабаер. Как се казваше? Винаги го забравям.
— Гардахолд — каза бащата.
— Много уютно и приятно местенце — продължи тя. — Запълнихме целия салон. Получиха толкова много подаръци. А после, когато… когато…
— … трябваше да изтанцуват първия танц — намеси се мъжът, защото жена му избухна в сълзи, — онзи глупав младок стоеше на дансинга и чакаше. Извикахме Диса Рос, но тя не се показа. Започнахме да се оглеждаме за нея, но сякаш беше потънала вдън земя.
— Диса Рос… — повтори името Ерлендур.
— Оказа се, че е взела сватбената кола.
— Взела е сватбената кола?
— Лимузината, която ги докара от църквата, с цветята и панделките. Избяга от сватбата просто така. Без предупреждение! Без обяснение!
— От собствената си сватба! — изкрещя майката.
— И не знаете какво я е накарало да го направи?
— Очевидно е размислила — Вдигна рамене жената. — Сигурно е съжалила за женитбата.
— Но защо? — попита инспекторът.
— Моля ви, ще я намерите ли? — попита бащата. — Не ни се обажда и сами виждате колко сме притеснени. Празненството беше пълен провал. Сватбата се развали. Ние сме много объркани. А малкото ни момиченце го няма.
— А сватбената кола? Откриха ли я?
— Да. В Гардастраети.
— Защо точно там?
— Не зная. Тя не познава никого там. Дрехите й бяха в колата. Нейните ежедневни дрехи.
Ерлендур замълча за момент.
— В сватбената кола е имало ежедневни дрехи? — попита накрая той, а наум се зачуди колко трудно бащата бе стигнал до тази част от разговора… Дали не беше отговорен по някакъв начин?
— Свалила е булчинската си рокля и е облякла дрехите, които преди това е сложила в колата си — обясни съпругата.
— Мислите ли, че ще можете да я откриете? — попита мъжът й. — Обадихме се на всичките й познати, но никой не знае нищичко. Не знаем към кого да се обърнем. Мога да ви дам нейна снимка.
Той подаде на Ерлендур снимка от училищните години на младата красива блондинка, която в момента се укриваше. На фотографията момичето се усмихваше.
— Нямате никаква представа какво се е случило, така ли?
— Съвсем никаква — отговори майката на изчезналата.
— Никаква — потвърди бащата.
— Това ли са подаръците? — попита полицаят, гледайки към една огромна маса, отрупана с цветни пакети, красиви панделки, целофан и цветя.
Отиде до нея. За първи път виждаше толкова много подаръци и се чудеше какво ли има под целофана. Сигурно купища скъпи чинии.
— А това какво е? — попита и посочи няколко клонки от дърво, поставени във ваза на единия край на масата. Червени картички във формата на сърце висяха от клонките, завързани с панделки.
— Това е дръвче за пожелания.
— Какво дръвче? — попита Ерлендур. През целия си живот бе присъствал само на една сватба, която се беше състояла преди много години. На нея със сигурност нямаше дръвчета с пожелания.