Казали му, че заболяването се намира в мозъка на детето и може да я убие до няколко години. Айнар не бил в състояние да разкаже онова, което последвало.
— Имате ли деца? — попита той.
— Две — отвърна Ерлендур. — Момче и момиче.
— Ние си имахме само нея и се разделихме, когато тя почина. Вече нямаше какво да ни свързва, освен скръбта, спомените и борбата в болницата. Когато това свърши, моят и нейният живот сякаш също приключиха. Не ни остана нищо.
Айнар замълча за момент и затвори очи, като че ли се унасяше. Дъждът капеше по лицето му.
— Бях един от първите служители в новата компания — продължи той. — Когато базата данни бе основана, почувствах, че се връщам към живота. Не можех да приема отговорите на лекарите. Трябваше да намеря обяснение. Отново започнах да търся начина, по който е било предадено заболяването на дъщеря ми. Базата данни за заболяванията е свързана с генеалогичната и двете могат да обработват заедно информация, ако знаеш какво точно търсиш. А разполагаш ли с нужния код, за да влезеш в системата, можеш да откриеш заболяването и да го проследиш в родословното дърво. Можеш да видиш и отклоненията. Отклонения като мен. И като Аудур.
— Говорих с Каритас в Изследователския център — каза Ерлендур. — Тя ми разказа за номера, който си им скроил. Това е абсолютно ново за нас. Малко хора разбират какво може да се направи с информацията, която събират там. Какво съдържа тя и какво можеш да прочетеш в нея.
— Започвах да подозирам нещо. Лекарите на дъщеря ми имаха теорията, че може да се е предало по генетичен път. Първоначално си помислих, че просто съм бил осиновен, което би било далече по-добре. Да ме бяха осиновили. След това започнах да подозирам майка си. Излъгах я и й взех кръвна проба. На баща ми — също. Не успях да намеря нищо. При никой от двамата. Обаче го имаше при мен.
— Не си ли имал някакви симптоми?
— Много малко — отговори Айнар. — Почти изгубих слуха на едното си ухо. Имам тумор до ушния нерв. Доброкачествен. Също и петна по кожата.
— „Кафе о ле“?
— Значи знаете. Можех да отдам заболяването на генетична промяна. На мутация. Но реших, че другото обяснение е по-приемливо. Накрая влязох в базата и взех имената на няколкото носители, с които мама теоретично би могла да е имала връзка. Холберг беше между тях. Когато я предизвиках с подозренията си за изневяра, тя ми разказа цялата история. Каза ми как е мълчала за изнасилването и как никога не съм страдал заради произхода си. Дори напротив. Аз съм най-малкият син — добави той, сякаш за да обясни. — Малкото момченце на родителите си.
— Знам — кимна Ерлендур.
— И какво чух! — изкрещя Айнар в застиналата нощ. — Че не съм син на баща си, че истинският ми баща е изнасилил майка ми, че съм син на изнасилвач, предал ми е покварени гени, които дори не са ме засегнали, но убиха дъщеря ми, и че имам полусестра, починала от същото заболяване. Още ми е трудно да приема всичко това! Още не мога да го осмисля! Когато мама ми каза за Холберг, не можах да сдържа яростта си и превъртях. Той беше противен човек.
— Започнал си с обаждания…
— Исках да чуя гласа му. Не искат ли всички копелета да се срещнат с бащите си? — попита Айнар и на устните му затанцува лека усмивка. — Пък дори и само веднъж.
44
Дъждът постепенно намаляваше и вече бе спрял. Фенерът хвърляше жълта светлина върху земята и ручейчетата, лъкатушещи между гробовете. Двамата стояха неподвижно, един срещу друг, от двете страни на ковчега и се гледаха в очите.
— Сигурно е бил шокиран, когато те е видял — проговори накрая Ерлендур.
Знаеше, че полицията е на път към гробището и искаше да се възползва възможно най-добре от времето, което имаше с Айнар, преди да е започнала врявата. Освен това бе почти сигурен, че събеседникът му е въоръжен. С нищо не бе показал, че пистолетът е у него, но инспекторът не можеше да изключи тази възможност. Едната му ръка бе пъхната в палтото.
— Трябваше да видите лицето му — рече синът на Холберг. — Сякаш бе видял призрак от миналото и този призрак беше самият той!
Холберг стоеше на вратата и се взираше в мъжа, който бе позвънил на вратата му. Никога не го беше виждал, но веднага разпозна лицето му.
— Здравей, татко! — саркастично поздрави непознатият, неспособен да скрие гнева си.