Айнар погледна към отворения гроб.
— Пълен е с вода — рече той.
— Ще се погрижим за това — отвърна Ерлендур. — Ако носиш пистолета си, нека го взема.
Инспекторът се приближи към него, но Айнар сякаш не го забеляза.
— Децата са толкова мъдри. Веднъж дъщеря ми ме попита в болницата: „Защо имаме очи?“. Казах й, че за да можем да виждаме с тях.
Младият мъж спря за момент.
— А тя ме поправи — каза той, сякаш на себе си, и погледна Ерлендур. — Каза ми, че имаме очи, за да можем да плачем.
— Кой можеш да бъдеш, ако не си себе си? — промълви той.
— Успокой се! — опита се да го разубеди инспекторът.
— Кой можеш да бъдеш?
— Всичко ще бъде наред.
— Не планирах нещата да се развият по този начин, но вече е твърде късно.
Ерлендур не можа да разбере какво има предвид.
— Това ще свърши!
Полицаят го погледна на светлината на фенера.
— Всичко ще свърши тук и сега — каза Айнар.
Инспекторът видя как мъжът вади пистолета изпод палтото си и направи крачка напред, но Айнар насочи пистолета към него. Ерлендур спря. За секунда синът на Холберг успя да завърти дулото и да го насочи към сърцето си. Полицаят се хвърли към него с викове да не го прави.
Чу се оглушителен гръм и ушите на инспектора заглъхнаха. Той се хвърли върху Айнар и двамата паднаха на земята.
45
Понякога се чувстваше така, сякаш животът му си е отишъл и само празното му тяло бе останало да се взира с празен поглед в тъмното.
Ерлендур се изправи до ръба на гроба и погледна към Айнар, който лежеше до него. Вдигна фенера и разбра, че младият мъж бе мъртъв. Тогава остави фенера настрана и започна да спуска ковчега в изкопа, като преди това постави буркана вътре. Трябваше да напрегне старите си мускули и сам да спусне ковчега, но в крайна сметка успя. Зад него, върху купчина пръст имаше лопата. Полицаят прекръсти ковчега и започна да го засипва. Всяка копка пръст, падаща глухо върху белия капак, сякаш пронизваше душата му.
Сетне взе счупената ключалка, която лежеше до гроба, опита се да я сложи на мястото й и впрегна всичките си сили, за да вдигне надгробния камък.
Вече привършваше, когато чу викове и видя първите полицейски коли да пристигат на гробището. Сигурдур Оли и Елинборг му извикаха един след друг. Чу гласовете на хора, които фаровете на автомобилите осветяваха — сенките им изглеждаха великански в тъмната нощ. Безброй светлини от фенерчета се приближаваха към него.
Видя Катрин, а малко след това забеляза и Елин. Катрин го изгледа въпросително и когато осъзна какво се бе случило, се хвърли върху Айнар, като плачеше и го прегръщаше. Инспекторът не се опита да я спре. Сестрата на Колбрун коленичи до нея.
Чу Сигурдур Оли да го пита дали е добре и видя как Елинборг вдига пистолета, който беше паднал на земята. Пристигаха още полицаи, а в далечината проблясваха светкавици от фотоапарати.
Погледна нагоре. Отново валеше, но този път дъждът беше някак си по-нежен.
Айнар бе погребан до дъщеря си в гробището Графарвогур. Погребението се извърши в тесен кръг. Ерлендур се свърза с Катрин. Разказа й за срещата между Айнар и Холберг. Говореше за самозащита, ала жената знаеше, че се опитва да смекчи болката й.
Продължи да вали, но есенните ветрове стихнаха. Скоро щеше да дойде царството на зимата, студа и тъмнината. За инспектора обаче това би било облекчение.
По настояване на дъщеря си той най-после отиде да се прегледа. Лекарят каза, че болката в гърдите му е причинена от натъртен ребрен хрущял, което вероятно се дължеше на спане на лош матрак и липсата на физически упражнения.
Един ден, на обедната трапеза, над купа с топла месна яхния, Ерлендур попита Ева Линд дали той може да избере името на детето, ако бъде момиче. Тя каза, че с радост ще чуе предложенията му.
— Как искаш да я наречем? — попита дъщеря му.
Инспекторът я погледна.
— Аудур — отговори той. — Мисля, че ще е хубаво да я наречем Аудур.