— Съмнявам се, че ви е казал онова, което ми наговорихте, защото не е вярно.
Двамата останаха в помещението за разпит чак до единайсет, като Острикър излезе само за двайсетина минути, за да хапне нещо. Картър също беше гладен, но не поиска вечеря. Освен това главата му беше замаяна от еднообразните въпроси на детектива, който продължаваше да повтаря, че Гауил е направил самопризнания. Картър не се поддаде на внушенията му, макар веднъж два пъти да се усъмни, че бившият му колега действително е проговорил; и в двата случая побърза да си напомни, че няма какво да губи и че единственият изход е да се придържа към своята версия. Очакваше Острикър да прибегне към изтезания, но остана излъган.
Детективът въздъхна. Изглеждаше капнал от умора, под очите му имаше сенки, вратовръзката му беше изкривена.
— Знаеш как постъпваме с хора като теб — заяви той. — Непрекъснато ще те държим по око, няма да имаш нито миг покой. Ще съсипем кариерата ти… тя всъщност е съсипана, ще…
Картър се изправи, сложи ръце в джобовете си и с дясната машинално започна да мачка вратовръзката си, която беше пъхнал там.
— Любопитно ми е дали ще съобщите на репортерите какво ви е разказал Гауил. Щом изляза оттук, непременно ще си купя всички вестници.
Детективът не успя да прикрие гнева си, но замълча.
Тази нощ Картър спа като заклан въпреки болките в осакатените си палци. Не беше взимал болкоуспокояващите таблетки цели двайсет и четири часа. Към единайсет на следващата сутрин дойде адвокатът Елис и усмихнато заяви:
— Жена ви е тук. След малко ще бъдете свободен.
Картър стисна решетките и се втренчи във вратата в дъното на коридора, която се отвори; появи се надзирател, последван от Хейзъл. Тя носеше някакъв пакет. Когато зърна съпруга си, се усмихна. Усмивката й беше искрена и лъчезарна, погледът й сякаш насърчаваше Картър. Той пусна решетките и се изправи, когато надзирателят отключи вратата на килията.
— Донесох ти чиста риза — обади се Хейзъл.
— Благодаря ти, скъпа. — Прегърна я и стисна клепачи, за да задържи напиращите сълзи. Ненадейно си спомни как беше плакал от щастие, когато бе излязъл от затвора.
— Всичко ще бъде наред — спокойно заяви Хейзъл.
Тонът й го накара да я изгледа; внезапно осъзна, че тя знае цялата истина. Той хвърли поглед към адвоката, който усмихнато му кимна — Картър се почувства сигурен, че Хейзъл не е споделила тайната с него.
— Може би предпочитате първо да се преоблечете? — шеговито попита Елис и направи знак, че ще чака отвън.
Хейзъл подаде на съпруга си опакованата риза, както и няколко завити в целофан хапчета, които извади от чантата си. Картър махна синята хартиена лента от ателието за химическо чистене и докато обличаше чистата риза, се запита дали са освободили Гауил, или ще го разпитват още няколко дни. Знаеше, че той никога няма да проговори пред полицаите, защото ги смяташе за свои врагове. Освен това беше абсолютно сигурен, че никога повече няма да се срещне с Гауил, нито да разговаря с него.
Глътна само една таблетка, като пи вода от шепата си, както правеше в затвора. Изправи се и закопча чистата риза, символизираща началото на новия му живот. Обърна се към Хейзъл и видя, че тя го наблюдава. Погледът й му подсказа какво мисли в момента — че и двамата се бяха забъркали в ужасни истории, но все още можеха да спасят брака си. Не всичко беше загубено, щастието не бе безвъзвратно отлетяло. Едва сега се осмели да отвърне на усмивката й.
На излизане от килията се сблъска с Острикър, който изгледа първо него, после Хейзъл, и заяви:
— Ще те държим под око, Картър.
— Не се и съмнявам — промълви той. — Не се и съмнявам.