— Раната на шията му кърви — обади се Картър.
— Нищо му няма. Утре сутрин ще го превържа отново.
Картър замълча и отново си легна. Чувстваше се виновен, задето шевовете на Мики се бяха отворили; упрекваше се, че е пазил осакатените си ръце и не е попречил на младежа да се блъсне във вратата. После си каза, че Мики сам си е търсил белята.
На сутринта младежът беше мъртъв. Картър пръв забеляза, че цялото му легло е напоено с кръв, задържана от долния гумиран чаршаф. Когато отметна завивките, гледката го накара да се разтрепери, сякаш беше станал свидетел на убийство… каквото всъщност бе извършено.
Доктор Касини побесня от гняв. Ругаеше надзирателите, както и затворниците, които наричаше животни. Неколцина пациенти седнаха в леглата си и се заслушаха гневната му тирада; очевидно бяха смутени от факта, че техен събрат по съдба е бил убит.
— Каква им е работата на куките, освен да предотвратяват подобни случаи? — крещеше той. — Ама не могат да сторят нищо, защото всички вие се държите като глутница побеснели кучета!
Картър също го слушаше, застанал неподвижно до леглото на мъртвеца. Никой не посмя да отиде и да извади от кухненския асансьор подносите със закуската. Дори да искаха, Картър и Пит не можеха да измъкнат окървавените чаршафи, тъй като по време на разпалената си реч докторът се беше облегнал на леглото на мъртвеца. Гневът му изглеждаше съвсем неподправен и напомни на Картър за първите думи, които бе чул от устата на Касини, когато беше видял какво са направили с ръцете му. Ала пристъпът на справедлив гняв скоро беше преминал. Докторът страдаше от раздвоение на личността, предизвикано от морфина, чиято употреба можеше да доведе до непредвидими последствия. Картър вече бе сигурен, че Касини е пристрастен, тъй като беше видял в стаята му запаси от дрогата.
През този ден не можа да пише на Хейзъл. Беше потресен от случилото се с Мики, но имаше още нещо, което не му даваше покой. Съмняваше се, че докторът ще съумее да разчете рентгеновите снимки, за да прецени състоянието на пръстите му. Изтръпваше от ужас при мисълта, че Касини ще реши да го оперира.
Малко преди да си легне, отново си инжектира морфин. Не беше получил писмо от Хейзъл. Казваше си, че в събота навярно е била заета с приготвянето на багажа си и не е имала време да му пише, но все пак би могла да драсне няколко реда на обикновена пощенска картичка.
Посред нощ му хрумна налудничавата идея да предложи на съпругата си по време на престоя му в затвора да се премести в по-голям град. Беше сигурен, че тя ще протестира, че ще откаже да замине за Ню Йорк, което ще й попречи редовно да посещава свижданията с него, но беше решил да настоява. Мислеше си, че в Ню Йорк съпругата му ще бъде далеч от Дейвид Съливан. Въздъхна и си каза, че не от ревност се опитва да раздели Хейзъл и предполагаемия й любовник.
Следващата неделя подхвърли предложението на съпругата си.
— Да замина за Ню Йорк ли? — възкликна тя, сетне замълча, но изражението й подсказа на Картър, че идеята не й е чужда. — Фил, откъде ти хрумна? Какво ще правя в Ню Йорк?
— Нищо не те задържа тук. В този град не се случва нищо интересно, пристигнахме преди година, но така и не срещнахме интересни и забавни хора…
— Миналата седмица ти писах, че ми се ще да работя в новия магазин на Елзи. Тя каза, че не иска от мен пари, а сътрудничество.
— Елзи е прехвърлила петдесетте, цялата работа ще падне върху теб.
— Смятам, че градът има нужда от магазин за качествени облекла.
— Питам се дали тук има жени с вкус, които да разбират от мода… Пък и откога започна да се интересуваш от този скапан град?
— Мислех си, че щом така и така съм тук…
— Скъпа, не желая да оставаш в града нито ден повече! Искам да…
— По-тихо! — провикна се надзирателят и се приближи към него. — Да не си въобразяваш, че си сам?
Картър тихо изруга, сепнато погледна към съпругата си и промълви:
— Извини ме за грубостта. Слушай, миличка, няма да изляза по-бързо от затвора, ако живееш близо до него. — Трескаво погледна към часовника и видя, че остават шест минути до края на свиждането.
— Не желая да обсъждаме този въпрос, Фил. Забравяш, че аз също искам да те виждам всяка седмица. Засега това е най-голямата ми радост.
Той забарабани с пръсти по масата, отчаяно търсейки подходящи думи. Накрая промърмори:
— Доколкото разбрах, прекарала си страхотно великденските празници…