Хейзъл застава на свидетелското място и заявява: „Със съпруга ми винаги сме имали обща банкова сметка… Никога не сме имали тайни, когато е ставало въпрос за пари… за пари…“.
— Хейзъл! — извика Картър и пред очите му притъмня.
Усети как изливат отгоре му няколко кофи вода.
Гласовете зад него сякаш нашепваха монотонно. Разнесе се смях. След миг звуците заглъхнаха и той отново беше обгърнат от тишина. Осъзна, че монотонните гласове са въображаеми и всъщност кръвта пулсира в ушите му. Хрумна му, че палците му сигурно са се удължили с петдесетина сантиметра. Не, не беше мъртъв. Умрял бе Уолъс Палмър. Не би могъл да признае вината си, защото бе мъртъв. Беше паднал от скелето на третия етаж и се беше стоварил до машината за разбъркване на цимент. Сега училищната сграда беше готова. Картър сякаш я виждаше: подковообразна четириетажна постройка, на покрива й се развяваше американското знаме. Ала беше изградена от лошокачествени материали, водопроводната инсталация не работеше, мазилката беше започнала да се напуква още преди завършването на сградата. Картър виждаше какво става и няколко пъти беше разговарял с Гауил и Палмър за строителните материали. Палмър го бе успокоил, че няма причини за тревога: училищната управа била решила да икономиса средства и строителната организация се подчинявала на изискванията. По-късно се разнесе мълва, че постройката е нестабилна, и „комисията по безопасност“, или както там я наричаха, забрани достъпа на деца в сградата под предлог, че всеки момент може да се срути. Оказа се, че в действителност училищната управа е платила за най-висококачествени материали и всички се питаха кой е виновникът за лошото строителство. Главният виновник беше Уолъс Палмър, навярно и други служители на „Трайъмф“ бяха бръкнали в кацата с меда — например Гауил, който със сигурност е знаел какво става, — но погледите на всички бяха обърнати към Филип Картър, който беше главен инженер на обекта и работеше в тясно сътрудничество с Палмър. Освен това не беше местен жител, а хитър нюйоркчанин, който бе решил да натрупа състояние за сметка на наивните южняци; беше нарушил професионалната етика; съдебните власти го бяха набелязали за изкупителна жертва. Прокурорът бе заявил: „Училището ще остане празно, докато първата буря го разруши напълно. Нека всички да видят това позорно творение, което излезе прекалено скъпо на нашите данъкоплатци“.
Двама души разхлабиха ремъците, Картър се свлече надолу и главата му се удари в каменния под. Надзирателите безуспешно се опитаха да го повдигнат, сетне се отказаха и го обсипаха с нецензурни думи. Оставиха го да лежи на пода и се отдалечиха. Картър усети, че му се повдига, но не успя да повърне. Двамата мъже се върнаха и го поставиха на носилка. Вдигнаха го и го понесоха по безкрайни коридори. Картър едва успяваше да държи очите си отворени. Започнаха да изкачват стъпала, които също му се сториха безкрайни. Забеляза, че го носят Мууни и другият пазач — как му беше името? — когото беше видял снощи… или предишната нощ. Двамата продължиха да се изкачват, като при един завой той замалко не се изплъзна от носилката. Сетне се озоваха в по-тесен коридор, където затворници с униформи с телесен цвят и неколцина негри със сини работни гащеризони се спираха и мълчаливо се взираха в носилката. Картър долови миризма на йод и дезинфекционни средства и разбра, че се намира в болничното отделение. Поставиха носилката върху дълга маса. Той дочу глас, който гневно шепнеше. Гласът му се стори приятен.
Мууни отговори:
— Той никога не спазва правилника… Непрекъснато ни създава неприятности. Просто не знам как да постъпвам с такива типове… Едва ли бихте искали да сте на моето място, господине… Голямо чудо, че ще съобщите на управителя. И аз имам да му кажа това-онова.
Лекарят повдигна ръката на Картър и възкликна:
— Погледни!
— О, виждал съм и по-страшни гледки — промърмори Мууни.
— Колко време е висял така?
— Представа си нямам, щото не съм аз този, дето го е окачил.
— Щом не си ти, кой го е сторил?
— Не знам.
— Бъди така добър да разбереш… бъди така добър да разбереш…
Над Картър се надвеси човек с бяла престилка и с кръгли очила с рогови рамки. Избърса лицето му с мокра кърпа и изстиска няколко капки вода върху езика му, сетне се обърна към санитаря:
— Триста и двайсет милиграма морфин, Пит.
Запретнаха ръкава на Картър и го инжектираха. Той почти веднага почувства как болката започва да намалява, сякаш беше настъпил отлив. Усещането беше божествено. Ушите му забучаха, стори му се, че дочува тиха музика. Започнаха да превързват ръцете му, но той заспа по време на процедурата.