— Кой?
— Макс! Това е неговата килия.
Мъжете (не познаваше нито един от тях) мълчаливо го зяпаха. Може би виковете на затворниците бяха заглушили думите му.
Внезапно осъзна, че коридорът постепенно започва да се изпразва — най-сетне бунтовниците бяха успели да проникнат в Блок C.
— Изчезвай, приятелче — провикна се един от мъжете в килията.
— Не бой се, не искам да вляза. Знае ли някой къде е Макс?
Вратите на съседните килии се заотваряха. Отвътре изскачаха затворници, които се заливаха от смях. Бяха потърсили убежище, докато премине най-голямата блъсканица, и сега бяха готови отново да се включат в забавлението.
— Време е да се разкараме — обяви някой в килията на Макс, блъсна вратата и в коридора се изнизаха десетина мъже.
Макс лежеше на пода в дъното на килията.
Картър го обърна по гръб и като видя окървавеното му и напълно обезобразено лице, разбра, че е мъртъв. Ахна, дълбоко си пое въздух и се втурна след хората, които току-що бяха излезли. Сигурен беше, че един от тях е убил приятеля му, който не е искал да ги пусне в килията. Някакъв огромен мъжага протегна месестата си ръка и засмяно се опита да го спре. Картър с всички сили го ритна в корема. Непознатият политна назад и се блъсна в стената, сетне се свлече на пода. Картър скочи върху него и започна да го тъпче. Моментално беше заобиколен от затворници, които шумно го окуражаваха. Той сграбчи исполина за яката и заблъска главата му в каменния под. Някакъв негър го сграбчи за ризата и ухилено извика:
— Хей, човече, май започваш да откачаш!
Картър замахна с юмрук към главата му, но не го улучи. Негърът му отвърна и го просна в безсъзнание.
Когато Картър се свести, наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от гласовете на двамата въоръжени затворници, които охраняваха вратата в дъното на блока. В другия край стоеше цветнокож затворник, също въоръжен с пистолет.
— Решихме, че си хвърлил топа, приятел — обади се той и запристъпва от крак на крак.
Картър се опита да се повдигне. Ръката му се изви под неестествен ъгъл и той разбра, че е счупена. Успя да се изправи, като се подпираше на другата си ръка, облегна се на отворената врата на някаква килия и залитайки влезе в помещението, където нямаше никого. С последни сили Картър се отпусна на долното легло направо върху пружината, защото завивките и дюшекът бяха захвърлени на пода.
Остана там двайсет и четири часа — знаеше колко време е изминало, тъй като часовникът му като по чудо беше оцелял. Осветлението беше включено през цялото време. Затворниците, които стояха на пост до двете врати, бяха сменени от свои другари. Двамина се смилиха над Картър и два пъти му донесоха вода, защото умивалникът в килията липсваше: от прекъснатите тръби се процеждаше вода и се просмукваше в стената. Ръката на Картър започна да се подува. Няколко пъти помоли да го заведат в лечебницата, но охраняващите заявиха, че им било наредено да не напускат постовете си. Изрекоха го с гордост, сякаш служеха в образцова армия, където цареше желязна дисциплина. Един от тях обеща да поиска разрешение да го изнесат от блока. Ръката на Картър пулсираше от болка, наподобяваща натрапчивата болка в осакатените му палци. Би дал мило и драго за обичайната си доза морфин. Започна да повръща водата, която току-що беше изпил.
Мъжете, които го изнесоха, бяха пийнали. Дъхът им вонеше на алкохол. Единият беше чернокож, другият бял.
— Да, сър! — произнесе негърът с фалцетов глас. — Нашият затвор е образцов. Предлагаме луксозни услуги: носилки, бутилки с топла вода за затопляне на леглата и хубава пиячка! — Той пискливо се изсмя.
Двамата залитнаха и замалко щяха да изпуснат Картър. Обясниха, че асансьорът не работел, и се запрепъваха нагоре по стълбата.
— Ти ли пречука Уайти? — любезно попита негърът и се усмихна.
Картър мълчеше. Смътно си спомняше как се беше нахвърлил върху някакъв човек, но нямаше представа как изглеждаше жертвата му.
Болничното отделение имаше такъв вид, сякаш е било подложено на бомбардировка. Доктор Касини приличаше на изплашен заек. Едва поздрави Картър, като че не го беше познал. В ъгъла на лечебницата бяха струпани счупените табли от леглата. Не беше останал нито един здрав стол. Двама затворници от охраната стояха до прозореца, дръжките на пистолетите стърчаха от джобовете им.
— Всеки път, когато вратата се отвори, се страхувам, че това е поредното нападение — обясни докторът. — За бога, нима си въобразяват, че имам склад за наркотици? Претърсиха лечебницата вече четири пъти! — Той заопипва ръката му.