Метежът беше само незначителен епизод от живота на Картър, който не можеше да се примири със заобикалящата го действителност и ненавиждаше както надзирателите, така и събратята си по съдба. Опита се да го обясни на Хейзъл и смяташе, че се е изразил пределно ясно, ала в следващото си писмо тя го упрекна, че бил песимист и че не виждал доброто у хората и в съдебната система; предупреждаваше го, че щял да изпадне в дълбока депресия и да се превърне в мизантроп, ако не започне да възприема нещата в истинската им светлина. Не бива да делим хората само на добри и лоши. Съжалявам, че използвам такава изтъркана фраза, скъпи, но както Дейвид веднъж каза, истините са банални, тъй като са изричани прекалено често…
Картър призна пред себе си и пред нея, че до известна степен е права, но все пак последствията от бунта доказваха, че песимизмът му е оправдан: Макс Сампсън, който беше интелигентен и чувствителен, за разлика от повечето затворници, беше убит, Мак бе полудял (бедният човек беше лишен дори от свижданията с жена си, тъй като не можеше да бъде заведен в помещението за посетители, а външни лица не се допускаха в затворническите отделения), а най-закоравелият престъпник, когото наричаха Шведа, въпреки че беше нисък и мургав, получи самостоятелна килия под предлог, че бил заподозрян в подстрекателство към бунт. Ала в действителност той не беше изолиран от останалите затворници, тъй като разговаряше с тях в работилницата или в коридора. Истината беше, че затворническите власти се страхуваха да не им създаде допълнителни неприятности, затова бяха разрешили да бъде сам в килия.
По времето, когато течеше четвъртата година от присъдата на Картър, Дейвид Съливан се премести в Ню Йорк и се присъедини към адвокатска фирма, която се помещаваше в новопостроена сграда на Първо авеню. Междувременно Хейзъл се бе дипломирала; беше писала на Картър, че й предлагат служба в Европа, поради което обмисляла да запише Тими в училище в Швейцария (което щяло да даде възможност на момчето да учи в Швейцария), но накрая се беше отказала и беше започнала работа в някаква агенция за социално подпомагане, намираща се в Манхатън. Картър беше абсолютно сигурен, че решението й е повлияно от преместването на Съливан в Ню Йорк.
Тя идваше на свиждания само три-четири пъти годишно и отсядаше в единствения хотел в съседното градче Боман. Редките й посещения не се дължаха на липса на средства, а на факта, че Хейзъл беше много заета с работата си и трудно получаваше отпуск. Понякога оставаше само през двата почивни дни, но пишеше на съпруга си два-три пъти седмично. Често писмата й бяха придружени със снимки на Тими. Картър вече имаше цял албум с фотографии; повечето бяха на сина му и на Хейзъл, но не липсваха и снимки на хората, с които тя се беше запознала в Ню Йорк и които описваше в писмата си: семейство Елиът, Джеръми Сътър, състудент на Хейзъл, който се бил оженил за някоя си Сюзан. Всички те бяха чужди и безинтересни за него, но все пак залепваше фотографиите им в тетрадката, заместваща албум. Хейзъл изобщо не споменаваше за старите им приятели, например за Бланш и Еди Лангор. Двамата бяха писали два пъти на Картър през първата му година в затвора и той им бе отговорил. След време бяха заминали за Далас, където Еди беше назначен на работа, и кореспонденцията се прекъсна. Други приятели от Ню Йорк, очевидно смаяни от случилото се с Картър, му бяха изпратили едно-две съчувствени послания, след което сякаш забравиха за него.
Тими беше вече на единайсет. Два пъти месечно пишеше на баща си, ала Картър усещаше, че го прави по задължение и недоумява с какво да запълни белия лист. Надяваше се, че всичко ще се промени, когато отново види сина си. Знаеше, че отначало и на двамата ще им бъде трудно, но смяташе да прояви търпение и такт и не очакваше момчето да се хвърли в прегръдките му или да преодолее за седмица или за месец настъпилото отчуждение!
Картър беше поставил на библиотечката си вратичка със стъкло, която се заключваше, тъй като прекалено много хора взимаха книгите без неговото разрешение. Никога не отказваше томче на пациентите от лечебницата. Библиотеката му включваше произведения на Суифт, Волтер, Стенли Куниц, Ален Роб-Грие и Балзак, а сред тях се мъдреха един том на Енциклопедия Британика (забравен от някакъв пациент), енциклопедичен речник и наръчник на водопроводчика. Беше изчел всички книги от кора до кора. Под дюшека си бе скрил плоска дървена кутия с приспособления за чертане. Пружината на леглото му беше доста провиснала и кутията донякъде запълваше празнината. Той правеше чертежи на машинни части, които си спомняше, както и на такива, които сам беше изобретил, и ги пазеше в картонена кутия, поставена върху книгите в библиотеката. Най-много го радваше фактът, че все още можеше да чертае, въпреки осакатените си палци. Побърза да се похвали на съпругата си, ала Хейзъл настояваше той да се подложи на операция, дори беше разговаряла с най-добрия хирург в Ню Йорк. Картър знаеше, че е проявил немарливост и че е трябвало да се оперира много по-рано. Подозираше, че и Хейзъл знае истината. Не искаше да признае пред нея, че вече е свикнал с осакатените си ръце.