По време на петата си година в затвора той се опита напълно да се откаже от морфина, ала безброй пъти се поддаваше на изкушението и посягаше към спринцовката най-вече защото си въобразяваше, че положението не е особено сериозно. На втория или на третия ден след спирането на инжекциите започваше да трепери и в продължение на около дванайсет часа го обливаше пот, но това не му правеше впечатление. Доказа на себе си, че може да издържи един-два месеца без морфин, ако взима болкоуспокояващи таблетки. Болките в палците бяха по-поносими. По време на шестата година издържа цели единайсет месеца без наркотика. Радваше се на постижението си, защото знаеше, че излезе ли от затвора, не ще може да се снабдява с морфин. Освен това му се искаше да заяви на Хейзъл, че изобщо няма нужда от дрогата.
Десет месеца след като Картър влезе в затвора, договорът му с „Трайъмф“ изтече и Дрексъл престана да изплаща обещаните сто долара седмично. Фирмата имаше договор за построяване на още две сгради след злополучното училище във Фримонт. Дрексъл обеща да даде на Картър препоръчително писмо, но заяви, че щял да изчака освобождаването му, с цел да бъдело „по-актуално“. Когато прочете посланието на бившия си началник, Картър иронично се усмихна: „по-актуално“ означаваше, че Дрексъл не вярва в преждевременното му освобождаване. Какво ли щеше да напише старият сухар? „Препоръчвам Филип Картър, който успя да излежи присъдата си.“ Картър трябваше да напусне затвора през декември. Присъдата му беше намалена с три години и няколко месеца заради „добро поведение“.
Доктор Касини го възхваляваше в доклада си, който му даде да прочете. Дейвид Съливан, както и Дрексъл, се бяха застъпили за Картър пред началника на затвора. Тази Коледа той вече щеше да бъде у дома и за разлика от мнозина, на които се налагаше да започнат всичко отначало, Картър имаше всичко: съпруга, син, дом и пари. Още не му се вярваше, че лично ще поднесе на най-близките си хора подаръци, които никой не е разопаковал, които не са преминали през ръцете на надзирателите. На първи декември вече щеше да бъде заедно с Хейзъл; най-парадоксалното бе, че го освобождаваха преждевременно за примерно поведение, въпреки че беше убил човек. Месеци след бунта се страхуваше, че затворник с жестоко лице ще се приближи до него, когато е в дърводелската работилница или докато разнася лекарствата, и ще му прошепне: „Разбрах, че ти си очистил Уайти“, след което „работата му щеше да бъде спукана“, както би се изразил доктор Касини. Ала страховете му се оказаха напразни.
Дванайсета глава
На първи декември в осем сутринта Картър се качи на камионетката, която щеше да го изведе от затвора. Носеше кафяв костюм, какъвто отпускаха на всички освободени или пуснати в отпуск затворници; в джоба му имаше десет долара, полагащи се на всеки, за да започне нов живот.
Свалиха го на автобусната спирка в Гърни — градче, намиращо се на около три километра от затвора.
— Не забравяй за задължението си — на раздяла му каза придружаващият го надзирател.
— Няма. — На следващия ден Картър трябваше да се регистрира в Ню Йорк при служителя, отговарящ за хората, освободени преди изтичането на присъдата им.
Автобусът пристигна след няколко минути. Денят беше слънчев, но мразовит. Когато потеглиха, Картър се втренчи през стъклото с широко отворени очи. Често премигваше и от време на време свеждаше поглед към ръцете си, ала след секунди отново се заглеждаше навън или в украсената с миниатюрни червени птиченца черна сламена шапка на жената, седяща пред него; понякога крадешком наблюдаваше двамата петнайсетинагодишни юноши, които пътуваха прави, смееха се и оживено разговаряха. Хрумна му, че само след три години Тими ще прилича на тях, ще се заглежда в момичетата и гласът му ще мутира.