Пристигна във Фримонт три часа преди излитането на самолета за Ню Йорк и телеграфира на Хейзъл часа на пристигането си. Тя беше изявила желание да го посрещне веднага след напускането на затвора, ала Картър се бе възпротивил. Той прекара трите часа, като обикаляше из улиците около аерогарата.
Хейзъл му беше изпратила чек за сто долара, който той осребри, за да плати петдесет и седем долара и деветдесет цента за билета си. В самолета му сервираха обяд, състоящ се от дебело парче печено телешко с гарнитура от картофи и салата от нарязани на кръгчета домати, подредени върху нарязана маруля. Сосът подправка за салатата беше в пластмасови чашки. Картър отвори със зъби хартиеното капаче. Беше отвикнал да използва нож и вилица и предпочиташе да се храни с лъжица, но усети, че човекът до него го наблюдава; хрумна му, че в очите на околните изглежда точно такъв, какъвто беше в действителност — току-що освободен затворник.
Самолетът имаше междинни кацания в Питсбърг и в Уилкс Бар, след което се приземи на летище „Ла Гуардия“ точно по разписание. Докато прекосяваше фоайето с останалите пътници, Картър вдигна поглед и видя Хейзъл, Тими и Съливан, които стояха до парапета на балкона. Махна им и се усмихна. Хейзъл възбудено ръкомахаше, Съливан му махна само веднъж, а Тими срамежливо вдигна ръка.
Хейзъл го разцелува, после прилепи устни към неговите. Едновременно плачеше и се смееше. Картър примижа срещу светлината, която му се струваше толкова силна, ярките цветове наоколо сякаш го зашеметяваха.
— Как си, Тими? — Той протегна ръка на сина си. Момчето го изгледа, сетне стисна здраво десницата му и отвърна:
— Благодаря, добре съм.
Сърцето на Картър се сви от умиление — гласът на Тими беше като на голямо момче. Когато за последен път бе видял сина си, той още беше невръстно дете.
— Взела съм колата — обади се Хейзъл. — Гладен ли си? Приготвила съм специална вечеря.
— Вземи палтото ми — предложи Съливан, разкопча връхната си дреха и я подаде на Картър, който я прие, защото трепереше от студ.
Хейзъл умело шофираше колата. Излязоха от лабиринта на „Ла Гуардия“, сетне преминаха по моста Трайборо. Падаше мрак, сред който проблясваха светлините на Манхатън; на Картър му се струваше, че градът е голям колкото целия свят и че тук щеше да се намери местенце и за него.
— Предупреждавам, че няма да присъствам на вечерята — обади се Съливан. — Дойдох само да посрещна Фил.
— Мислех, че ще пийнем по нещо — промълви Хейзъл. Вече приближаваха ъгъла на 38-а улица и Лексингтън Авеню.
— Благодаря за поканата, но съм зает. До скоро, Фил. Радвам се, че отново си при нас. — Сетне слезе от автомобила. Беше преметнал палтото си през ръка, тъй като Картър настоя да му го върне.
Сега тримата бяха сами. Хейзъл спря колата под едно дърво на 28-а улица и заяви, че хубавото на този квартал било изобилието на места за паркиране, често успявала да остави колата точно тук. Картър докосна ствола на дървото. Внезапно забеляза, че Тими се опитва да извади куфара му от багажника.
— Аз ще го взема, Тими.
— И сам мога — упорито заяви момчето.
Куфарът не беше тежък. Картър беше взел само тоалетните си принадлежности, албума със снимките, съчиненията си, написани на френски, и огледалото, чиято рамка беше изработил в дърводелската работилница. Книгите си беше изпратил преди седмица. Когато попита Хейзъл за тях, тя отговори, че още не са пристигнали. Тими не му позволи да вземе куфара дори когато се изкачваха по стълбите към последния етаж. Къщата, която някога беше принадлежала само на едно семейство, бе с красива фасада, дървените перила и стълбището бяха лакирани, килимът в коридора беше нов и чист. Хейзъл отключи някаква врата, отвори я и промълви:
— Voila. Това е нашият дом, скъпи.
Осветлението беше включено. Тя направи път на Картър да влезе пръв. Думите „нашият дом“ отекваха в съзнанието му. Най-напред забеляза двете огромни вази с гладиоли и големия фикус, сетне видя, че едната стена беше заета от полици с книги. Някои мебели бяха купили с Хейзъл във Фримонт, но повечето бяха нови. После погледът му се спря на тъмносините домашни пантофи, поставени пред люлеещия се стол, и той засмяно възкликна:
— Нима си запазила тези вехтории?