Хейзъл също се засмя, но Тими остана сериозен и мълчаливо ги наблюдаваше.
Тя разведе Картър из апартамента и му показа стаята на сина им, тяхната стая, спалнята, кухнята и банята. Той не успя да сдържи възхищението си и непрекъснато повтаряше, че всичко е чудесно. Внезапно хвърли поглед към огледалото, съзря лицето си, разкривено от глуповата усмивка, и ужасено се извърна. Изглеждаше сбръчкан, остарял и дори мръсен.
— Мога ли да се изкъпя, преди да вечеряме?
— Можеш да правиш каквото си пожелаеш — отговори Хейзъл и страстно го целуна.
Зави му се свят. Имаше чувството, че сънува, още не можеше да приеме действителността. Заразкопчава сакото си. Внезапно изпита непреодолимо желание да захвърли дрехите, които му бяха дали в затвора.
— Искаш ли да прибера нещо в гардероба? — попита Хейзъл.
Той усмихнато й подаде сакото.
— Искам да изгориш проклетите дрехи.
След пет минути, когато вече беше във ваната, Хейзъл почука на вратата и му донесе скоч със сода и лед.
Той се облече в спалнята. Сложи си новата бяла риза и любимите си джинси „Дак“, които Хейзъл бе оставила на леглото. Обувките му бяха купени преди повече от шест години, но не ги беше носил. За разлика от панталоните те все още му бяха по мярка. Върху скрина стоеше снимка в сребърна рамка, на която двамата с Хейзъл бяха фотографирани на някакъв маскен бал, устроен преди години от семейство Лангор. Колко ли време беше изминало оттогава? „Най-малко седем-осем години“ — помисли си Картър. На снимката беше бос, с пола от тръстика, с хавайски венец и със сламена шапка. Играеше буен танц с Хейзъл, която изглеждаше като шестнайсетгодишно момиче в прилепналото по тялото й сари, а дългата й коса се развяваше.
Надникна в кухнята, където жена му привършваше приготвянето на вечерята. Попита я дали иска помощ, ала тя отвърна, че ако й трябва нещо, Тими ще й го подаде. Картър видя, че Хейзъл полива с масло едра патица, и усети миризмата на портокаловия сос. Ненадейно си спомни думите на Макс: „Питам се какъв ли кулинарен шедьовър ще ни поднесат довечера… може би canardeau a l’orange…“. Понечи да го сподели с жена си, но се отказа.
Тими не откъсваше поглед от него. На Картър му хрумна, че момчето има неговите очи, но е взело тесния и правилен нос на майка си.
— Тими, ще ми покажеш ли какво си построил? — попита той. В стаята му беше забелязал някакви странни форми с найлонови покривала.
Момчето смутено го изгледа, сетне се засмя от удоволствие.
— Ами… ела с мен.
— Сега ли?
— Вечерята е почти готова — намеси се Хейзъл. — Ще отвориш ли виното, скъпи? О, забравих за ръцете ти — ще се справиш ли?
— Разбира се — усмихна се той и сръчно извади тапата, без да я разчупи, сетне занесе бутилката в дневната.
Докато той се къпеше, Хейзъл беше подредила масата пред камината и бе запалила огъня. В два свещника, които Картър не беше виждал преди, горяха червени свещи.
Той почти не докосна печената гъска, хапна само от картофеното пюре. Хейзъл не се засегна, а промълви:
— Знам, че тази храна е прекалено тежка за теб, но исках да приготвя нещо по-специално за първата ти вечеря у дома.
— Играеше ли бейзбол в… онова място? — обади се Тими.
— Понякога — излъга той. Забеляза, че момчето се взира в ръцете му.
Хейзъл им съобщи плановете си за следващите дни. Бяха й разрешили една седмица неплатен отпуск, въпреки че в момента имаше много работа. Предложи на другия ден или в неделя тримата да отидат в Музея на съвременното изкуство. През следващата седмица щели да пазаруват, защото на Картър му били необходими „милион неща“. Тя винаги го придружаваше при покупките на дрехите му и изборът й неизменно му допадаше; всъщност беше стигнал дотам, че не си купуваше сам дори вратовръзка. Хейзъл ентусиазирано заяви, че имало много театрални и балетни постановки, които нарочно не била гледала, за да ги посетят заедно. Освен това Картър непременно трябвало да се запознае с Джеръми Сътър и съпругата му, които ги били поканили на вечеря, както и със семейство Елиът, отправили им покана за гостуване в дома им в Локъст Вели.
— Забравяш, че трябва да си потърся работа — прекъсна я той.
— Никой не си търси работа по време на празниците, скъпи. Освен това не е необходимо — нали сме богати. — Тя си взе от салатата и му се усмихна.
Разбира се, беше права, помисли си Картър. Докато беше в затвора, парите не го интересуваха. Ала сега осъзнаваше, че богатството означава да притежават модерна стереоуредба, прекрасни мебели и книги, да предприемат пътувания до Европа, а когато Тими навърши четиринайсет, да го изпратят в добро подготвително училище. Картър впери очи в красивата си жена и се почувства необикновено щастлив.