Хейзъл му беше купила две пижами, въпреки че била запазила и няколко от старите. Картър облече новата синя пижама. Тими си беше легнал към десет; казал беше само „Лека нощ, татко“ без патетични изявления, че се радва, задето баща му отново е вкъщи, което допадна на Картър. Момчето се държеше напълно естествено; съвсем нормално беше отначало да се срамува, дори да изпитва омраза и подозрение към бащата, заради когото много пъти беше ставало обект на подигравки. Не беше успял да разгледа „постройките“ му, защото след вечеря слушаха Прокофиев и Моцарт, чиито концерти за струнни инструменти му се сториха „трудно смилаеми“ като патицата с портокалов сос; след като изслуша по една страна от плочите, почувства, че не може да издържи повече.
Върху скрина забеляза две дебели книги с червени подвързии и прекоси спалнята да ги разгледа. Бяха сборници със закони. Очевидно принадлежаха на Съливан. Но защо бяха в спалнята? Защо изобщо бяха в неговия дом? Внезапно се засрами от ревността си. Каза си, че ако между съпругата му и адвоката има нещо, тя положително щеше да скрие книгите… Ненадейно прикова поглед в леглото. Ако Съливан се беше любил с Хейзъл, с удоволствие би го убил. Палците му запулсираха от болка и едва сега осъзна, че е свил дланите си в юмруци. Приближи се към нощното шкафче, върху което беше оставил кутията с болкоуспокояващи таблетки „Пананод“, от които взимаше по шест дневно. Доктор Касини му беше дал рецепта за тях върху празна бланка и беше казал, че ако аптекарите отказват да му отпускат хапчетата, всеки лекар ще му даде рецепта. Разбира се, Касини нямаше специални бланки с името и с адреса си.
Хейзъл влезе в спалнята и го попита защо не си е легнал. Носеше бледожълта нощница, беше боса, а косата й беше разпусната.
— Разглеждах стаята. Всичко е много красиво.
— Не си ли уморен?
Картър се изтегна в леглото до нея. Хейзъл изгаси осветлението. Той я прегърна и обзелите го чувства като че накараха тялото му да потръпне от болка. От очите му потекоха сълзи, сякаш се топяха ледени висулки. Отново си беше у дома.
Тринайсета глава
Първите две компании, в които той кандидатства през януари, отказаха да го назначат; шефовете на едната откровено признаха, че не желаят да наемат бивши затворници. Картър предполагаше, че и другият отказ се дължи на „криминалното му минало“, макар да не му го бяха казали директно. Естествено, беше подготвен да му откажат десет, дори двайсет фирми. Хейзъл го караше да поиска препоръка от нюйоркската компания, в която беше работил, но той не се съгласи: знаеше, че ще си зададат въпроса защо не е използвал препоръките на последния си работодател и къде е бил през тези шест години.
След коледната ваканция Тими отново тръгна на училище. Хейзъл излизаше всяка сутрин в 8.20, тъй като започваше работа в девет, а Картър оставаше вкъщи и се заемаше да пише на фирми, които търсеха инженери и даваха обяви в неделните броеве на „Таймс“ и „Хералд Трибюн“, а понякога и в ежедневните издания на същите вестници.
Два пъти седмично посещаваше доктор Алекзандър Макензи, който беше домашен лекар на семейството на Хейзъл, познаваше я от малка, а с Картър се бе запознал след брака им. Беше препоръчал на бившия затворник инжекции с чернодробен екстракт и витамин С. Откакто беше на свобода, Картър лесно се уморяваше, а от средата на декември го измъчваше досадна настинка. Лекарят беше заявил, че организмът му е изтощен от принудителната диета в затвора и че се надява след около месец пациентът да се почувства по-добре и да напълнее. Поднови и рецептата за пананод, тъй като аптекарите отказваха да уважат „рецептата“ на доктор Касини. Макензи го разпита подробно за осакатените му палци и дали болката все още е силна, а Картър обясни, че през последните четири години страданията му са понамалели, но все пак изпитва болка, особено нощем, ако не вземе транквилант.
— Жена ти знае ли? Не ми е казвала, че нощите ти са мъчителни.
— Предпочитам да не разбере за страданията ми. Все пак тя знае, че не мога без болкоуспокояващи.
— Отдавна ли ги вземаш?
— Преминах на пананод от около година. Преди това в продължение на четирите години в затвора бях на морфин.
Доктор Макензи се намръщи, замислено присви устни, сетне заяви:
— Забелязах характерните признаци — ръцете ти треперят, а като огледах очните ти дъна, подозрението ми прерасна в убеждение.