Втора глава
Когато се събуди, лежеше по гръб върху твърдо метално легло. Ръцете му бяха върху завивката и той забеляза, че бинтованите му палци изглеждат огромни. Огледа се и видя, че леглото отляво е празно, а на другото спеше негър с превързана глава. Болката сякаш се процеждаше в наранените му пръсти и Картър разбра, че именно това го е събудило. Изплаши се, когато страданията му станаха нетърпими.
Втренчи разширените си от ужас очи в приближаващия се лекар, сетне примигна, за да прикрие страха си. Лекарят, нисък тъмнокос човек на около четирийсет, окуражаващо му се усмихна и го попита как се чувства.
— Палците… изпитвам нетърпима болка.
Все още усмихнат, докторът кимна.
— Доста си изпатил. Ще ти сложа още една инжекция. — Погледна часовника си, понамръщи се и излезе.
Когато се върна със спринцовката, Картър го попита колко е часът.
— Шест и половина. Смятам, че добре си поспа. — Той вкара иглата във вената му и след няколко секунди я извади. — Искаш ли да хапнеш нещо преди инжекцията отново да те приспи?
Картър не отговори. По светлината, която се процеждаше през прозореца, разбра, че е шест и половина вечерта.
— Какъв ден е днес? Кой ден е?
— Четвъртък. Какво ще кажеш за бъркани яйца и препечен хляб? Мисля, че не бива да претоварваш стомаха си. Може би ще изядеш един сладолед, а?
Картър чувстваше неописуема умора, притъпяваща съзнанието му, ала все пак му хрумна, че откакто беше влязъл в затвора, докторът бе първият, който разговаряше любезно с него.
След два дни свалиха превръзките. Палците му изглеждаха огромни и бяха странно розови, сякаш принадлежаха на друг човек. Ноктите изглеждаха миниатюрни сред подпухналата плът. Болката все още беше нетърпима. Инжектираха му морфин на всеки четири часа, ала и този период от време се струваше безкрайно дълъг на Картър. Лекарят, чието име беше Стивън Касини, се опитваше да го успокои, но очевидно се притесняваше от факта, че болките не намаляваха.
Въпреки че сега нямаше никакви провинения, в неделя Картър отново не можа да се види със съпругата си, тъй като посещенията в болничното отделение бяха забранени.
В един и половина следобед започваха свижданията и той нямаше покой. Представяше си как Хейзъл влиза във фоайето, боядисано в мръснозелен цвят, разбира, че й е отказано свиждане, и започва да протестира, че няма да си тръгне, докато не се срещне със съпруга си. Беше продиктувал на доктор Касини писмо, с което я уведомяваше, че няма да се видят в неделя; то беше изпратено още в петък, но Картър не знаеше дали жена му го е получила навреме. Убеден бе, че ако е прочела писмото, тя все пак ще дойде, тъй като там се споменаваше, че ръцете му са „леко пострадали“. Ала знаеше и това, че униформените надзиратели, които охраняваха двойните врати с решетки във фоайето и проверяваха пропуските на посетителите, няма да отстъпят пред настояванията на Хейзъл. Затова се гърчеше в леглото и притискаше лице към твърдата възглавница.
Измъкна изпод нея последните две писма от съпругата си и ги препрочете, като ги държеше с два пръста.
„… Скъпи, Тими понася всичко добре, така че не се безпокой за него. Всеки ден му «чета лекции», но се старая да не разбере, че го поучавам. Разбира се, съучениците му го вземат на подбив, но очевидно всички хора се радват на нещастието на ближния си — такава е човешката природа…“
Второто писмо започваше така:
„Скъпи Фил,
Току-що се връщам от среща с господин Магран — адвокатът, когото Дейвид препоръча, след като разбра, че си недоволен от Тутинг. Разговаряхме повече от час и той ми направи отлично впечатление. Предложенията му са разумни, не е прекален оптимист като Тутинг, който ме караше да се съмнявам в способностите му. Бях смаяна, когато бившият ти адвокат заяви, че не може да направи нищо повече. Очевидно бе забравил, че последната инстанция е Върховният съд, пък и аз повече не желая да бъде твой защитник. Платих му оставащите 500 долара и ако си съгласен, Магран ще се заеме с делото. Според него преписването на стенограмите от процеса и изпращането им във Върховния съд щяло да струва 3000 долара, но както знаеш, можем да си го позволим. Разбира се, той желае да разговаря с теб колкото е възможно по-скоро. По дяволите идиотските правила в този затвор; всяка неделя ми съобщават: «Затворник №37765 има провинения, поради което тази седмица свиждането с него е забранено». Доколкото разбрах от писмото ти, голямото ти провинение било, че не си се наредил на опашката в столовата. За бога, скъпи, постарай се да се подчиняваш на глупавия им правилник!