— Доста рядко задавам този въпрос, защото предварително знам какво ще чуя: повечето тукашни обитатели са обвинени в кражби с взлом, кражби на коли и в какво ли още не, но ти се различаваш от тях.
Попитал го бе още къде е завършил висшето си образование (Картър беше следвал в „Корнел“) и защо е напуснал Ню Йорк и е започнал работа в този далечен южен щат. Картър с горчивина си помисли, че би трябвало да си зададе същия въпрос преди осем месеца, когато с Хейзъл бяха решили да дойдат на юг. Разбира се, трудно им бе да устоят на примамливото предложение на строителната фирма „Трайъмф“, която обещаваше на Картър петнайсет хиляди долара годишно възнаграждение и значителни допълнителни доходи.
— Как мислиш, какво е направил Палмър с парите? — беше се поинтересувал Касини.
— Похарчил ги е — отвърна Картър. — Имаше любовница в Ню Йорк и друга в Мемфис. Всеки петък взимаше самолет и посещаваше ту едната, ту съперницата й. Освен това им беше купил коли и ги обсипваше с подаръци.
— Ясно — промърмори лекарят.
Очевидно нито за миг не се беше усъмнил в историята му, за разлика от съдията по делото. Дори след свидетелските показания на въпросните любовници никой не можеше да повярва, че Палмър е пръснал четвърт милион за около година, купувайки подаръци на двете жени, защото едната притежаваше само палто от норки за около пет хиляди долара, а другата — гривна с брилянти за около осем хиляди. Никой не се замисляше, че той спокойно би могъл да харчи петстотин долара месечно особено като се имат предвид честите пътувания със самолет или пък че двете жени са продали скъпите си коли, когато са били призовани в съда. Съществуваше и трета възможност — Палмър да е укрил част от сумата в някоя бразилска банка.
Картър отново си легна. Докато седеше на ръба на кревата, негърът с бинтованата глава се взираше с празен поглед в него, сякаш гледаше скучен филм. Няколко пъти Картър безуспешно се беше опитвал да го заговори. Тази сутрин Касини му обясни, че чернокожият имал възпаление на ушите и че навярно щял да оглушее.
Препрочете последните писма на Хейзъл: онова, което беше в джоба му, когато го бяха отвели в карцера, както и трите, получени след това. Държеше ги между пръстите си, а подпухналите му палци пулсираха като безмълвни барабани и очите му се премрежваха от болка. Върху последното писмо, което беше най-окуражаващо, Хейзъл беше капнала от парфюма си.
След няколко минути се появи санитарят Пит и без да изрече нито дума напълни спринцовката с морфин. На мястото на едното му око имаше само вдлъбнатина и Картър се питаше дали го е загубил вследствие на нараняване или на някакво заболяване. Усети иглата във вената си, после Пит безмълвно се отдалечи, а Картър отново взе писмата. Морфинът започна да действа. Стори му се, че чува как Хейзъл чете собствените си послания и текстът на четирите писма му се видя съвсем непознат. Чуваше и гласа на Тими, който прекъсваше майка си, сетне долови думите на Хейзъл: „Почакай минутка, миличък, не виждаш ли, че пиша на баща ти?… Добре де, добре, ще намерим бейзболната ти ръкавица… Ето я, точно пред очите ти, на канапето. Не й е там мястото, занеси я в стаята си“. Тими пъха юмручето си в огромната ръкавица и заповтаря: „Кога татко ще се прибере вкъщи? Кога татко ще си дойде вкъщи?“. Картър неспокойно се размърда в леглото, опита се да прогони неприятното видение и да се съсредоточи върху писмото на Хейзъл, докато пред очите му изплува нова картина. Видя спалнята в апартамента им. Жена му седеше пред тоалетката и разресваше косата си преди да си легне. Самият той беше по пижама. Пристъпи към Хейзъл, а тя му се усмихна в огледалото. Целунаха се страстно. Морфинът подсилваше фантазията му, струваше му се, че съпругата му е до него и болничното легло.
Наблюдаваше непрекъснато сменящите се картини, като че бяха сцени от пиеса. Но театралният салон беше празен, той бе единственият зрител. Досега никой не беше присъствал на представлението и никой нямаше да го гледа. В болничното отделение цареше тишина, гласовете на затворниците не се чуваха чак дотук. С насмешка си каза, че осакатените палци са му помогнали за няколко дни да се спаси от ужасяващата действителност. Пъшканията на някой болен и тракането на подлогите бяха като музика в сравнение със звуците, които сутрин издаваха затворниците, докато използваха тоалетните, или с лудешкия кикот, подобен на женски смях, носещ се нощем от килиите, или пък с не по-малко отвратителните стенания на мъжете, които се самозадоволяваха. Картър се питаше колцина луди има измежду съдиите и съдебните заседатели, които са изпратили шест хиляди души в този затвор.