Хейзъл се усмихна и затвори вратата.
— Извинявай. Не подозирах, че ще се изплашиш.
Картър пристъпи към нея и й протегна ръка, а тя се сгуши в прегръдките му и облегна глава на гърдите му.
— Какъв ужасен ден! Шефката и Пиърс ми скъсаха нервите.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Да, ако обичаш.
Беше уморена до смърт, ето защо, след като вечеряха той изми чиниите, а Тими ги избърса и ги прибра в шкафа.
Докато се приготвяше за лягане, Картър престорено небрежно подметна:
— В петък трябва да вечерям с Дженкинс и Бътъруърт. Трябва да се запозная с някакъв бъдещ клиент. Ако имаш желание да излезеш с някого…
— Единственото ми желание е да си легна по-рано — заяви Хейзъл.
Той застана до прозореца и отново се замисли. Хрумна му да не отиде на срещата. О’Браян едва ли щеше незабавно да отиде в полицията; освен ако отчаяно се нуждаеше от парите. Навярно щеше да изчака и отново да поиска петте хиляди долара. Но докога щеше да продължава това? О’Браян рискуваше по-малко, ако го издадеше в полицията, отколкото, ако застанеше на подсъдимата скамейка по обвинение в убийство. Но преди да отиде на съд, той положително щеше да съобщи всичко на детектив Острикър. Истината беше, че наемният убиец го държеше в ръцете си.
През стъклото се виждаха корабите, плуващи по Ийст Ривър, чиито силуети изглеждаха някак призрачни в мъглата и мрака. От другата страна на Манхатън пристигаха и отплаваха параходите за Европа, Южна Америка, Бахамските острови. Може би след три месеца двамата с Хейзъл щяха да бъдат на един от тези кораби. Всичко щеше да е наред, ако успееше да се измъкне от тази каша. Всъщност струваше ли си да убива О’Браян? Отговорът беше положителен. Дори ако съдебните заседатели не повярваха на наемника и той бъдеше осъден, сянката на съмнението завинаги щеше да лежи върху Картър, което щеше да съсипе Хейзъл и да отрови съзнанието й. Знаеше още, че ще издържи на полицейските разпити, но че всички ще го подозират, ако О’Браян съумее да ги убеди в правдоподобността на твърденията си.
В четвъртък бяха поканили на вечеря Филис Милен, но на масата грижливо избягваха темата за все още неоткрития убиец на Съливан и за привидното бездействие на полицията. Докато пиеха кафето, телефонът иззвъня — обаждаха се семейство Лафърти. Хейзъл разговаря първо със съпругата, после се обърна към Картър, че Лафърти искал да го чуе.
— Здравей — промълви той и внезапно си спомни за разговора на френски, който двамата бяха водили в японския ресторант: „Всяка раздяла отнема частица от нас…“. И всяко убийство — добави мислено.
— Здрасти, Филип. Как си? — радушно заниза Лафърти и тонът му подсказваше, че не очаква отговор. — Какви са последните новини? Жена ти спомена, че имате гости и предполагам, че не можеш да говориш. Все пак исках да знаеш, че ти пожелавам всичко най-хубаво.
— Много благодаря. Всъщност няма нищо ново. — Той беше с гръб към двете жени, които се намираха в другия край на помещението и оживено бърбореха. — Знам само, че през последните дни полицията не е постигнала никакъв напредък.
— Мислиш ли, че вестниците пишат цялата истина?
— Да — отговори Картър и мислено добави: „Но не описват яростта на Гауил и нямат представа, че О’Браян изгаря от нетърпение да получи обещаната му сума“. — Ако нещо се случи, Хейзъл непременно ще те уведоми.
Приключиха разговора с няколко банални фрази и той отиде да налее бренди на дамите. С учудване забеляза, че ръцете му изобщо не треперят.
— Много мило, че се обадиха — заяви Хейзъл.
— Симпатични хора — съгласи се Картър.
— Непременно трябва да ги поканим на гости. Познаваш ги, нали, Филис?
Гостенката кимна.
Двете продължиха да разговарят, но той ги слушаше с половин ухо. Наблюдаваше сина си, който довършваше огромната си порция сладолед. Момчето носеше най-хубавия си тъмносин костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Пламъците на свещите хвърляха отблясъци върху гладко сресаната му руса коса. От грамофона се разнасяха звуците на „Вариациите“ на Голдберг. Ненадейно Картър усети, че се просълзява. Когато си легна, взе от таблетките на Хейзъл, за да е сигурен, че ще заспи.