Възнамеряваше да остане не повече от трийсет минути при бившия си колега. Ами, ако Гауил не го пусне в дома си в този късен час? Тогава ще му връчи бутилката и ще си тръгне. От друга страна, беше твърде възможно да се забави там повече, отколкото предполагаше. Развърза носната кърпа и под светлината на една улична лампа огледа клинообразната драскотина между кутрето и китката си; беше дълбока, но вече не кървеше.
Позвъни на входа на сградата и въпреки че никой не му се обади по домофона, все пак взе асансьора и почука на вратата на Гауил. След миг дочу тежките му стъпки и той му отвори. Беше наметнал халат върху пижамата си. Щом го видя, промърмори:
— Много закъсня.
— Така ли? Отбих се да взема една бутилка скоч.
Гауил леко се усмихна.
— Значи все пак изпълни обещанието си. Хайде, влез да изпием по чашка. — Въведе го в дневната и попита: — Защо закъсня?
— Вечерях с колеги — нали знаеш, че най-добре служебните въпроси се обсъждат на маса…
Гауил приготвяше напитките в кухнята. Картър дочу приятното гъргорене на течност, изливана от пълна бутилка. Огледа се и в този миг изпита удоволствие, че се намира в тази по мъжки разхвърляна стая с грозни мебели. Домакинът донесе пълните чаши и го попита:
— Какво толкова важно имаше да ми казваш?
Картър вдигна чашата си като за тост и изгълта на един дъх половината уиски. Свали палтото си, настани се в голямото кресло и кръстоса крака.
— Нали се интересуваше какви са отношенията между мен и Хейзъл? Държа да те уведомя, че са много добри.
Гауил мълчеше, но по изражението му Картър разбра, че му е повярвал. След няколко секунди кисело се усмихна и промълви:
— Да пием за безоблачното семейно щастие.
Картър пресуши чашата си.
— Май са те държали на сухо по време на вечерята.
— Бяхме в китайски ресторант. Непрекъснато ни поднасяха чай, но никакви спиртни напитки… — Стана и тръгна към кухнята. — Нали не възразяваш да се самообслужа?
Гауил поклати глава.
Докато пълнеше чашата си с вода от чешмата, Картър изми кръвта, събрала се около нокътя на кутрето му. Клинообразната раничка вече не кървеше и му напомни зяпнала уста… не, приличаше на латинската буква V — символа на победата. Той извади изцапаната носна кърпа от джоба на сакото си и понечи да я хвърли в кофата за смет, сетне размисли и я пъхна в пещта за изгаряне на домакински отпадъци. Безшумно отвори и затвори вратичката, върна се в дневната и заговори:
— Днес Острикър ми каза нещо за теб и реших да те предупредя. Добрали са се до сведенията, които Съливан е събирал за теб, и вече са почти сигурни, че си имал сериозен повод да го… отстраниш.
— До гуша ми дойде от техните глупости! — възкликна Гауил и нервно скочи на крака.
— Така ми казаха. Това само може да ме радва, да му мислите двамата с О’Браян. Какво смяташ да правиш? Не мислиш ли, че представлява заплаха за теб?
— Слушай… — Гауил се задави и изплиска част от питието си. — Набий си в главата, че Дрексъл взе поне половината от присвоените пари, а останалите прибра Уоли Палмър.
Картър смаяно премигна. Дрексъл, този стълб на обществото, който редовно ходеше на църква, беше най-обикновен крадец. Всички се прекланяха пред авторитета му и от полицията дори не го бяха разпитвали, само го бяха помолили да сподели мнението си за своите подчинени. Мръсният фарисей беше успокоил гузната си съвест, като беше отпуснал на Картър мизерна сума, а след скандала с училищната сграда беше построил още няколко обществени здания в същия щат. Дори след като беше получил удар, дори на смъртното си легло не беше пожелал да признае греха си. Съливан го смяташе за олицетворение на почтеността.
Внезапно Картър усети, че му се завива свят, и промълви:
— Хората се питаха как е било възможно да се похарчи такава огромна сума, но сега разбирам къде е отишла половината от нея.
— Дрексъл умело покри своя дял…
— Съливан знаеше ли?
— Не.
— Но защо не му каза? Дрексъл почина преди месеци!
Гауил отново седна на канапето, но се приведе.
— Ще ти отговоря. Исках Съливан да се провали. Исках… да, исках да го убия. Знаеш го, затова няма смисъл да увъртам.
Картър наистина знаеше, че смахнатият Гауил беше подклаждал омразата си към адвоката, като му беше позволявал да събира уличаваща информация за него.
— Не ме баламосвай, Грег. Сигурен съм, че и ти си се облагодетелствал от кражбите в „Трайъмф“. Дрексъл положително се е постарал да купи мълчанието ти.