— Значи сте се разделили в десет и половина. Моля, запишете го, полицай.
Полицаят побърза да извади бележника и писалката си.
— Седяхме в един бар и разговаряхме — обясни Картър. — После Гауил си тръгна. Хрумна ми да му кажа още нещо, затова купих бутилка скоч и дойдох тук.
Острикър понечи да каже нещо, но се отказа. Местеше поглед от единия към другия мъж, сякаш изгаряше от желание да ги разпита поотделно.
— Гауил, къде беше към единайсет?
— Излязох от бара приблизително в…
— От кой бар?
— Нарича се „Роджърс Тавън“ — отвърна Гауил и запали цигара. Той също стоеше прав. — Мисля, че се прибрах вкъщи към десет и половина, но не съм съвсем сигурен. Попитайте ченгето, което дебне отвън. Хей, не бяхте ли вие пред входа? — обърна се той към полицая, но онзи само го изгледа и не му отговори.
Острикър попита униформения:
— Кога се върна този?
Полицаят прелисти бележника си.
— В десет и петнайсет.
— А Картър кога дойде?
Униформеният отново направи справка и сви рамене.
— Съжалявам, сър, но не съм записал в колко часа се е появил господинът.
Острикър очевидно се разгневи.
— Кога дойдохте в Джексън Хайтс, господин Картър?
— Към осем и половина.
— За какво разговаряхте с Гауил?
— А вие какво предполагате?
Сините очи на детектива проблеснаха като стоманени остриета, когато се втренчи в Гауил.
— Кого нае да убие О’Браян и колко му плати? Или още не си му платил, а?
— Престанете да ме тормозите!
— Този път няма да ти се размине толкова лесно — разгневено изкрещя детективът. — Като прекараш няколко денонощия в ареста, може би ще се вразумиш.
— Нямам представа кой е очистил Антъни и хич не ми пука. Не си въобразявайте, че ще изкопчите нещо от мен — отговори Гауил и Картър неволно се възхити от него.
Острикър сякаш се отчая. Обърна се и прошепна нещо на полицая, който кимна. После се приближи до телефона, набра някакъв номер и нареди на човека, който му се обади, да „помоли Холингсуърт да почака“. Остави слушалката и заповяда:
— Облечи се, Гауил. Ще отидем в бара, където твърдиш, че си бил.
Гауил тръгна към спалнята, но спря и погледна часовника си.
— Сигурно е затворено. Приключват работа малко след дванайсет.
— Все ще открием някого.
Заведението действително се оказа затворено. Острикър влезе в по-големия бар наблизо, който още работеше; каза, че ще се опита да телефонира на собственика на затвореното заведение и ще попита за името му, което Гауил не знаеше или не бе пожелал да му съобщи. Върна се след около пет минути и нареди на полицая да кара към управлението.
Щом се озоваха там, Картър помоли за разрешение да телефонира на съпругата си. Детективът се съгласи, но остана до него, за да подслуша разговора му.
— Скъпи, къде си? — разтревожено попита Хейзъл.
— Всичко е наред — отвърна Картър със сериозно изражение, но в гласа му неволно се промъкнаха победоносни нотки. — В момента не мога да говоря, защото не съм сам, но знай, че съм добре, и не бива да се тревожиш. — Сигурен беше, че ще издържи дори ако тази нощ го подложеха на побой. Беше готов на всичко, защото знаеше, че рано или късно ще се прибере у дома, при жена си.
Острикър ги задържа в управлението до четири сутринта, като ги разпитваше поотделно. Към три часа очевидно започна да се изнервя и да задава едни и същи въпроси. После, подтикван от отчаяние, реши да блъфира и съобщи на Картър, че бившият му колега е признал всичко.
— Гауил твърди, че сте отказали да платите на О’Браян вместо него, въпреки че е обещавал по-късно да ви върне парите. Но съм абсолютно сигурен, че този път сте щели да се… изръсите, за да помогнете на приятеля си Грег. На кого трябваше да платите? Рано или късно ще открием истината, както разбрахме за връзката между Гауил и О’Браян. Послушайте ме и престанете да увъртате.
— За бога, защо да помагам на Гауил? — Картър седеше със скръстени ръце на дървения стол, изражението му беше невъзмутимо. Разпитът беше като детска игра в сравнение с онова, което беше преживял в затвора, в сравнение с болката, когато го бяха провесили за палците. — Губите си времето. — Беше психически подготвен да не мигне не само тази нощ, но и през следващите дни и нощи, докато детективът не можеше да издържи без сън. Бе сигурен, че Гауил не го е издал, в противен случай онзи щеше да бъде по-настъпателен и вероятно щеше да придружава въпросите си с по някой удар в ребрата му. При дадените обстоятелства беше доволен от съюза си с Гауил, който също се стремеше да отърве кожата си.