— Грешите. Вие си губите времето — заяви детективът и Картър внезапно си спомни неделните проповеди в църквата на затвора: „Времето, прекарано тук, не е загубено, защото може би ще имаш полза от размишленията…“. Погледна Острикър право в очите, но остана безмълвен.
След няколко минути детективът прекрати разпита. Някакъв полицай, който охраняваше Картър, докато Острикър разговаряше с Гауил, го отведе в килия, където върху леглото беше поставена сгъната сива пижама, сякаш арестът се обслужваше от камериерка. Над умивалника имаше само кранче за студена вода, но тоалетната беше безупречно чиста — килията приличаше на хотелска стая в сравнение с дупката, в която Картър беше живял в затвора. Докато вървяха по коридора, той не видя Гауил, но беше сигурен, че съучастникът му също ще прекара нощта в ареста.
На следващата сутрин не се случи нищо чак до десет, когато Острикър се появи с двама непознати. Оказаха се собственикът на Роджърс Тавън и барманът. Двамата заявиха, че не са видели Картър в заведението, но било твърде вероятно да не са го забелязали. Не знаеха името на Гауил, но го познаваха и съобщиха, че се отбивал от време на време. После въведоха Гауил и Острикър ги попита дали са го видели с Картър.
— Не — поклати глава барманът, — обаче снощи имаше сума ти народ — всички гледаха мача по телевизията. Нали знаете как стана — хората си поръчват питиетата на бара, после отиват при приятелите си на масите или в сепаретата.
— Спомняте ли си дали снощи този човек изобщо е поръчвал две чаши?
Барманът навлажни устните си с език и уклончиво отговори:
— Честно казано, не си спомням, може да сгреша. Вече ви казах, че заведението беше претъпкано. Не ми се иска да твърдя това или онова и да вкарам някого в беля, нали разбирате. Не си спомням, и туй то.
„Браво! — помисли си Картър. — Ето един верен поддръжник на мотото на средностатистическия гражданин, което гласи: «Не се забърквай в истории, които не те засягат».“
Собственикът на бара също не си спомняше дали Гауил е поръчал две питиета. Заяви, че почти цялата вечер е бил в едно от сепаретата заедно с трима стари приятели.
Острикър им благодари за съдействието и ги предупреди, че може би отново ще ги потърси за допълнителни сведения.
После отново разпита Картър в килията му.
— Разкажете ми още веднъж какво правихте снощи. Между другото, тази сутрин разговарях с жена ви. Защо сте я излъгали, че ще вечеряте с колеги?
— Знаех, че ще се безпокои, ако й кажех, че ще се срещна с Гауил.
— Защо да се безпокои? Нали вече два пъти сте се виждал с него?
— Той не ме обича, освен това има доста… странни приятели. Съпругата ми започна да се тревожи за мен, след като споделих, че съм разговарял с него.
— Обяснихте ли й защо се срещате?
— Да. Исках да проверя дали наистина е наел О’Браян. Мислех си, че дори да е успял да заблуди полицията, аз ще разбера дали лъже.
Острикър присви очи.
— Но защо? Нима можехте да промените нещо?
Картър лукаво го изгледа.
— Винаги е интересно да научиш истината, независимо дали това ще ти бъде от полза.
— Жена ви каза, че преди няколко дни любопитството ви е било задоволено — разбрали сте, че Гауил е наел О’Браян. Защо се срещнахте с него снощи? — настоя детективът, който изглеждаше като великан, седнал върху дървеното столче.
Картър седеше на ръба на леглото.
— Интересуваха ме повече подробности — например колко е платил (или е обещал да плати) Гауил на О’Браян. Всъщност той така и не призна, че го е наел. Ала аз бях убеден в това и го споделих със съпругата ми. Мислех си, че ако успея да науча каква сума е обещал на наемника, ще се отърва от неприятностите с полицията.
— Значи съзнавате, че ви подозираме.
— Разбира се.
— Сега сте затънали още повече. Да предположим, че Гауил е наел О’Браян, но всъщност вие сте убили Съливан. В такъв случай О’Браян е щял да ви изнудва. Затова ли решихте да го отстраните? Затова ли го убихте? Признайте, че снощи той ви е определил среща.
— Не е вярно. Проверете в банката и ще разберете, че не съм теглил никакви пари.
— Гауил също не е. Всъщност парите не са ви били необходими, ако сте възнамерявали да го очистите.