— Защо да го убивам? Той притесняваше Гауил, не мен. — Разпери ръце, сетне ги отпусна между коленете си. После запали последната си цигара — знаеше, че изглежда изключително спокоен, но се радваше, задето този път не е подложен на детектора на лъжата. Сега се чувстваше много по-различно, отколкото преди три седмици. Сега имаше защо да живее. Внезапно в съзнанието му изплува странна фраза: „Ще върна възмездието, което получих…“. Думите като че прогориха мозъка му.
— Какво си поръчахте снощи на бара? — настоя Острикър.
— Скоч с вода.
— Колко чаши изпихте?
— Две… може би три.
— Кой плати за напитките?
— Мисля, че с Гауил се редувахме.
— Кой отиде да ги донесе?
„Какво ли е казал Гауил?“ — запита се Картър.
— Доколкото си спомням, единия път лично аз ги взех от бара.
— Сигурен ли сте?
— Не. Мисля, че веднъж отиде Гауил, веднъж чашките ни донесе сервитьор. Заведението беше препълнено и обстановката изобщо не беше подходяща за работа, затова после посетих Грег в дома му.
— Набързо сте се върнали в Ню Йорк, убили сте О’Браян и сте побързали да се върнете.
— Не е вярно. — Картър тръсна на пода пепелта от цигарата си.
— Гауил е знаел истината, ето защо е отказвал да плати на наемника си. Предполагам, че се е съгласил да потвърди алибито ви за снощи, ако е узнал, че сте убили човека, който може да го злепостави.
Картър се намръщи.
— Той беше изненадан не по-малко от мен, когато научи за смъртта му… Защо не разпитате таксиметровите шофьори, щом смятате, че съм пътувал напред-назад?
— Вече го направихме и мисля, че ще получим полезна информация. Таксиметровите шофьори, които са работили през нощта, още не са застъпили на смяна.
Думите му изобщо не разтревожиха Картър.
— Ще се върна след малко. — Острикър излезе от килията и направи знак на човека от охраната да заключи вратата.
— Мога ли да се обадя на жена ми? — попита Картър надзирателя.
Оказа се, че няма право на повече лични разговори, но му е разрешено да телефонира на адвоката си.
— Непременно ще се свържа с него — заяви той и подаде на човека една монета през решетките. — Мога ли да ви помоля да ми купите пакет цигари?
Надзирателят се съгласи, след пет минути се върна с цигарите. Картър се обади на един от тримата адвокати, препоръчани му от началника на полицейския участък, и уговори да се срещнат следобед. Знаеше, че дори да се съгласят да го освободят под гаранция, сумата няма да бъде според възможностите му; знаеше още, че адвокатът едва ли ще го защити, но беше решил да се възползва от правото си на защитник, за да не се набива в очите на Острикър. В два дойде бръснарят и се погрижи за външния му вид, а след час пристигна адвокатът Матю Елис — висок, пълен мъж, наближаващ трийсетте, с тънки черни мустачки. Разговаря с Картър двайсетина минути в килията му и му съобщи, че ако срещу него не бъдат представени други доказателства, полицаите нямат право да го задържат повече от четирийсет и осем часа. Обеща да се свърже с Хейзъл и да й обясни всичко, но не бил в състояние да й издейства разрешение за свиждане. Още сутринта Картър бе попитал надзирателя и сержанта дали съпругата му може да го посети, ала беше получил отрицателен отговор, вероятно по нареждане на Острикър.
Неусетно стана три часът. Той се питаше дали детективът толкова дълго разпитва Гауил. Измъчваше го мисълта дали Грег ще се досети да каже, че снощи са обсъждали дали Гауил е наел О’Браян, както и неприятното положение, в което се беше оказал самият Картър. Надяваше се, че Гауил ще прояви достатъчно здрав разум и ще се опита да запази статуквото. Ако проговореше, щеше да загази — не колкото Филип Картър — но все пак достатъчно, което със сигурност щеше да го накара да си държи езика зад зъбите. Въпреки че ненавиждаше Съливан, никога не би посегнал на живота му, след като можеше да наеме някого за мръсната работа.
Картър се изтегна на леглото, запали цигара и се втренчи в тавана. Спомни си фразата, която беше прорязала съзнанието му, докато разговаряше с Острикър: „възмездието, което получих…“. Не, „възмездие“ не беше най-точната дума. По-скоро се беше почувствал като човек, който следва максимата „Око за око, зъб за зъб“, въпреки че по принцип не беше привърженик на отмъщението. По принцип убийството на Съливан беше акт на насилие, извършен в пристъп на гняв. Ала фактът, че не изпитваше чувство за вина, не му даваше покой. Беше убил най-хладнокръвно О’Браян, за да прикрие злото, което бе сторил преди това. Осъзнаваше, че е извършил престъпления, но не чувстваше никакви угризения на съвестта. Съжаляваше, че му се е наложило да убие две човешки същества, но също така съжаляваше, задето Хейзъл беше станала любовница на Съливан и не бе пожелала да прекъсне връзката си с него… Отпусна крака на пода и се изправи. Но какво ще се случи, ако продължи да сее смърт всеки път, когато мрази някого и иска да го отстрани? Втренчи се в огледалото над умивалника, въпреки че не стоеше пред него, и съзря отражението на металните решетки на килията. Беше сигурен, че никога повече няма да убива, въпреки че увереността му не се основаваше на никаква логика. Знаеше, че ако Хейзъл отново му изневери, ще предпочете да се самоубие.