— Имате писмо. — Надзирателят се приближи и му подаде през решетките някакъв плик.
Картър го отвори и прочете писмото. Беше от адвоката, който го уведомяваше, че е разговарял с Хейзъл по телефона. „Съпругата ви каза да не се безпокоите за нея. Щяла да дойде на свиждане веднага щом получела разрешение“ — пишеше Елис. Във фразата „да не се безпокоите за нея“ имаше скрит подтекст, който накара сърцето на Картър да затупти по-бързо; усети прилив на енергия и си каза, че сега може да издържи на всичко.
Вечерта го очакваше ново изпитание. Острикър се появи малко след като му бяха донесли вечерята и побърза да заяви:
— Играта свърши, Картър. Най-сетне Гауил изпя всичко. Призна, че снощи сте отишли в дома му чак в полунощ и че изобщо не сте били заедно в бара. Вече знаем, че вие сте убили Съливан, защото сте изпреварили О’Браян… ако той изобщо е имал намерението да убие адвоката. Вие…
Картър се насили да не го слуша. Беше убеден, че детективът блъфира. Ако пък Гауил действително беше направил пълни самопризнания, вече нямаше какво да губи. Дълбоко си пое въздух, свали вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата си. Хрумна му, че така наистина прилича на арестант. Изгледа Острикър с невъзмутимо изражение — престоят в затвора го беше научил, че по този начин най-добре се прикриват истинските чувства, освен това се намалява вероятността да настроиш срещу себе си надзирателите.
След половин час детективът го отведе в стая на долния етаж, където имаше само малко бюро и два дървени стола. Картър седна на единия, Острикър се настани зад бюрото. Помещението се осветяваше само от една крушка на тавана. Детективът заговори, характеризирайки Картър в най-черни краски: контактът със закоравели престъпници и продължение на шест години бил оказал огромно влияние върху психиката му, освен това Картър очевидно бил слабохарактерен, ако се съди по пристрастяването му към морфина, който спомогнал за увреждането на мозъка му и го превърнал в човек без всякакви морални задръжки. Навярно поради това Картър бил загубил достойнството си, поддържал бил приятелски отношения с любовника на съпругата си, приемал благодеяния от него, накрая се поддал на престъпните си наклонности и в пристъп на гняв извършил убийството. Присламчил се бил към Гауил, който бил негов съучастник в аферата с присвоените суми на фирма „Трайъмф“ (макар че сега отричал помежду им да са съществували приятелски отношения), на два пъти се бил дрогирал при своя приятел, премълчал бил за наркотика, укрит в жилището му, накрая най-хладнокръвно убил Антъни О’Браян — единствения човек, на когото не можел да се довери. Въобразявал си, че Гауил му е приятел, но крадците са хора без чест и достойнство и взаимно се предават, завърши тирадата си Острикър.
„Ще бъдеш моята скала, моята опора — каза си Картър и с изненада откри, че в мислите си използва клишета като детектива. Неговата скала беше Хейзъл, корозирала като самия него и все пак опора, на която можеше да се осланя. — Въпреки че от мен не е останало почти нищо“ — иронично си помисли той и невъзмутимо продължи да се взира в Острикър.
— Няма ли да ми отговориш? — грубо го попита детективът, изнервен от мълчанието му.
— Не сте ме попитали нищо — заяви Картър.
— Всеки нормален човек щеше да отговори, независимо дали ще признае вината си, или ще се опита да се оправдае. А ти седиш и ме зяпаш само защото си един закоравял престъпник.
При нормални обстоятелства обвиненията биха накарали Картър да се усмихне, но той успя да се въздържи. Имаше тренинг от затвора, където надзирателите го бяха обиждали по същия начин, макар и с различни думи.
— Не се признавам за виновен и нямам какво повече да ви кажа — промълви той.
— Какво си въобразяваш, че ще постигнеш? Не разбираш ли, че Гауил направи пълни самопризнания? — Острикър почервеня от гняв и заплашително вдигна пръст.