— Не, никой друг.
Юджиния усети как я плисва топлина. Сайръс й беше доверил най-съкровената си тайна. А това все значеше нещо.
— Сега вече сигурно знаят и други — каза тя предпазливо. — Например частният детектив, нает от баща ти. Както и адвокатът. Един Бог знае кой може да е направил връзката и да се е досетил. Така или иначе баща ти пак си има проблем.
— Да. И този проблем съм аз.
— Сигурно ще продължи да те търси, докато не те намери. Дори и да престанат да го изнудват, той вече не може да се прави, че не съществуваш.
— Така си е — призна детективът и се усмихна тъжно. — Знае, че заради мен може всеки момент да загази.
— И какво смяташ да предприемеш?
Той вдигна рамене.
— Кой е казал, че трябва да предприемам нещо? Чандлър да му мисли, аз съм лесен!
Тя въздъхна.
— Не можеш и занапред да си затваряш очите. Трябва да направиш нещо.
— Грешиш. Не е нужно да правя нищо.
— Защо тогава си се умислил такъв, сякаш са ти потънали гемиите?
— Просто денят беше тежък.
Юджиния се събуди малко след полунощ, усетила, че е сама в леглото. Трябваше да минат няколко секунди, докато си спомни, че е в хотелска стая. После видя тъмната сянка — Сайръс стоеше на прозореца. Застанал с гръб към нея, той гледаше града. Бе затулил с широкия си гръб прозореца и през него почти не проникваше сиянието на среднощните светлини.
— Какво има? — попита Юджиния и се облегна на възглавниците. — Раната ли те боли?
— Малко. Глътнах хапче.
— С други думи, те боли нетърпимо.
— Ще ми мине, трябва само да ме хване хапчето.
Младата жена обгърна коленете си с ръце.
— Стига си се мъчил като грешен дявол, Сайръс.
Той не се престори, че не разбира за какво му говори Юджиния.
— А какво според теб да му кажа?
— Не знам. Може би в началото трябва да му обясниш, че изнудвачът е мъртъв. Пък после го остави да говори той.
Сайръс стисна юмрук и го отпусна върху перваза на прозореца.
— Ами ако ми предложи пари, за да ми запуши устата…
— Заплюй го и си тръгни!
Детективът се обърна бавно, върна се при леглото и застана до него, сетне погледна Юджиния.
— Точно това и ще направя.
Тя се пресегна, хвана го за ръката и я стисна лекичко.
— Това е знаменателен случай. Да си сложиш най-хубавата хавайска риза, чу ли!
Сайръс реши да облече електриковосинята и жълта риза на ярки червени рибки, които плуваха в кръг.
В стаята на секретарката беловласата жена в безупречно скроен костюм огледа с тревожно изражение рибките.
— Мога ли да попитам по какъв повод сте дошли? Сигурно във връзка със защитата на дивата природа? В такъв случай ще уредя да получите становището на господин Чандлър по въпроса.
Сайръс се наведе, сложи ръце върху бюрото на жената и се облегна на тях.
— Предайте на господин Чандлър, че иска да го види Сайръс Колфакс от Секънд Чанс Спрингс. Аз съм представител на група избиратели, състояща се от един-единствен човек.
— Моля?
— Направете каквото ви казах. Ще се учудите от резултата.
Секретарката вдигна брадичка.
— Господин Чандлър очаква жена си. Тя ще дойде всеки момент. Ще обядват заедно.
— Няма да му отнема много време. Кажете му, че съм тук, инак ще бъда принуден да го направя сам.
Жената се огледа припряно, но наоколо нямаше никого. Сайръс нарочно бе дошъл по обед. Знаеше, че Чандлър обикновено работи и през обедната почивка, когато повечето негови подчинени са вън от службата.
Жената зад бюрото грабна телефонната слушалка и каза бързо:
— Извинявайте, господин Чандлър, но тук е господин Колфакс от някакво малко градче — Секънд Чанс Спрингс. Иска да ви види. Според мен не е от обичайните групи, които идват да ви посетят. Моля? — ахна секретарката и погледна потресена Сайръс. — Да, господин Чандлър, ще го доведа веднага. — После остави телефонната слушалка много бавно. — Господин Чандлър ще ви приеме.
— Бях сигурен в това.
Сайръс мина по килима и отиде при затворената врата на вътрешния кабинет. Беше учуден, че му е толкова празно на душата. Юджиния вероятно начаса щеше да намери обяснение. Мисълта за нея го постопли. Той натисна бравата и отвори.
— Знам, Табита, че по закон чашата на Хадес принадлежи на нас — каза Юджиния, после отиде в дъното на кабинета и отново се върна по персийския килим. — Но според мен трябва да се откажем от правата си.
— Не мога да повярвам на ушите си! — ахна Табита и както седеше зад писалището, погледна младата жена над рамките на очилата за четене. — Чашата на Хадес вероятно е най-ценният античен предмет от стъкло, появявал се през последния половин век.
— Нима смяташ, че не го знам?