— Освен ако не се подложим на кръвни проби; никой не може да докаже нищо — каза Сайръс. — Майка ми е вписала измислено име в свидетелството за раждане. Твърдяла, че бащата на детето е изчезнал и няма начин да го намери.
— Да, знам. Защо ли го е направила?
— Била е съвсем младичка — напомни му Сайръс. — Искала е да ви предпази.
— От кого?
— От дядо ми. Беше доста старомоден във възгледите си. Щеше да ви намери и да дойде с пушка в ръка. Мама сигурно е щяла да се прекърши и все някога е щяла да му каже истината, но е починала при автомобилна катастрофа, когато аз съм бил само на няколко месеца.
Закъри стисна края на писалището зад него.
— Съвсем наскоро научих, че е починала. Съжалявам. Нямате представа колко ми е мъчно.
— Но знаят и други. Мога да гарантирам за хората, на които към казал аз. Те няма да се разприказват. Но не знам за вашите познати. Ако смятате, че ще си държат езика зад зъбите, всичко ще бъде наред.
Закъри присви лекичко очи.
— Нима ми казвате, че нямате намерение да го разгласявате?
— Нямам причина да го правя.
Другият мъж не реагира веднага.
— Значи Марч е бил убиец?
— Призна си го пред мен и пред още две свидетелки.
— Кого е убил?
Сайръс се подвоуми.
— Жена ми. Казваше се Кейти.
Закъри мълча дълго.
— Божичко! — прокара той ръка през косата си. — Не знаех. А друг убивал ли е?
— Няма да се изненадам. Преди два дни се опита да убие мен и още двама души.
Политикът се взря, силно заинтригуван, в него.
— Вие сте жив.
— Отървахме се на косъм.
— А какво ви е на ръката?
Сайръс погледна ръкава на ризата си, издут от превръзката.
— Марч все пак успя да стреля, докато овладея положението.
— Ясно — погледна го замислено Закъри. А с какво се препитавате?
— Защо питате?
— Любопитно ми е. Вие знаете за мен много повече, отколкото аз за вас.
— Е, не съм станал политик — отвърна младият мъж.
— Добре, добре, нека бъде твоето! — каза Табита и метна очилата върху полирания плот на писалището. — Фондация и музей «Лийбрук» винаги са се славели със своята почтеност. Щом според теб доброто ни име ще бъде опетнено, ако не преотстъпим чашата на Хадес, значи нямаме друг избор, освен да се откажем от правата си върху нея.
Изтощена от препирнята, Юджиния се свлече върху най-близкия стол и се усмихна едва-едва на своята началничка.
— Благодаря. Задължена съм ти.
— Разбира се, че си ми задължена. Но очаквам рано или късно да ми се отплатиш — грейна в усмивка Табита. — Винаги го правиш.
— Вероятно няма да ми повярваш, но докато не започнах да получавам по електронната поща тези заплашителни писма, дори и не подозирах за съществуването ти — каза Закъри.
— Не е толкова важно.
— Не си прав. Важно е, и още как! — възрази по-възрастният мъж, после се облегна на писалището и кръстоса ръце. — Откога знаеш истината?
— Откакто навърших двайсет и една години.
— Кой ти каза?
— Нямах си никого, който да ми каже. Постарах се да открия истината сам.
Закъри стисна устни.
— Защо не дойде при мен?
— Не виждах смисъл.
— Но сега твърдиш, че си дошъл, за да ми спестиш кошмара по време на предизборната кампания. В моята професия никой не прави нещо, ако не очаква отплата.
«Тежко ми! Ще се опита да ме подкупи!», помисли детективът.
Усети как гневът се надига вътре в него като страховита надвиснала буря, която ако не бъде отклонена, ще нанесе огромни щети. Трябваше да се махне оттук. Незабавно.
— Мисля, че си казахме всичко — каза той и се обърна към вратата.
Пресегна се към бравата, но точно в този момент вратата се отвори и в кабинета влезе хубава жена в изискан костюм в пастелни тонове, която се усмихна заинтригувано на Сайръс.
— Извинявайте — каза тя на Закъри. — Бърнис я няма. Не знаех, скъпи, че при теб има посетител. Ще почакам отвън.
— Влез, Мери — усмихна се Закъри. — Ела да те запозная с най-големия си син.
— Драго ми е — рече жената и протегна ръка на Сайръс. — Очаквах с нетърпение да се запознаем. Джейсън и Сара също. Закъри ни разказа всичко за вас. Най-малкото онова, което е успял да научи. Божичко, приличате си като две капки вода!
Глава двадесет и четвърта
Юджиния чакаше Сайръс на летището. На него му трябваше само секунда, за да я различи в навалицата при изхода. Тя бе облечена в дълга до прасците черна пола и тесен черен пуловер. Около врата беше с тюркоазно син шал. Косата й бе прибрана на познатия стегнат нисък кок.
Изглеждаше изискана и невероятно сексапилна.
Юджиния същото видя и го озари с усмивка. Сайръс спря и застана на пътя на потока от пътници, излизащи от залата на летището. Не обърна внимание на хората, които започнаха да ругаят и да мърморят зад него. Не можеше да откъсне очи от Юджиния.