— Какво толкова му е интересното?
— Преди три години фирмата се е издънила — трябвало да пренесат нещо и станал голям гаф. Въоръжен грабеж. Колкото и да е странно, не се знае почти нищо за случая. Не успяхме да разберем дори как се е казвал клиентът, камо ли пък какво е било откраднато. Но все пак установихме, че по Колфакс е било стреляно.
Юджиния притаи дъх.
— Стреляли ли? С оръжие?
— А с какво друго? Но още не знаеш, нищо! Докато лежал в болницата, жена му била нападната от крадец на автомобили. И била убита! Полицията открила колата, но не и убиеца.
— Господи!
— Пак някъде по това време изчезнал и Деймиън Марч, другият съдружник в детективска фирма «Марч и Колфакс».
— Как така е изчезнал? И той ли е бил убит?
— Властите смятат, че да, но и до ден-днешен трупът не е открит. Изчезнал е и предметът, който фирмата е трябвало да пренесе.
Юджиния се свъси.
— А застраховката?
— Никой не я е поискал.
— Звучи ми малко странно, Сали.
— И на мен. Както е тръгнало, ще има какво да разказваш, след като се върнеш от лятната отпуска.
Юджиния не обърна внимание на тези й думи.
— Нещо в личен план?
— Нищо интересно. Майка му е починала малко след като се е родил. За баща му няма никакви данни. Колфакс е отгледан от баба си и дядо си. През последната година от живота им е зарязал следването, за да се грижи за тях. След смъртта им известно време работи в полицията в средно голям град в Калифорния, Напуска, за да стане частен детектив. Това, общо взето, е всичко за младостта му.
Между отворения прозорец на колата и яркото слънце се изпречи огромен тъмен силует. Изведнъж Юджиния се озова в черна сянка. Тя стисна инстинктивно клетъчния телефон. Извърна се бързо и подскочи като ужилена — през отворения прозорец я гледаше не друг, а Сайръс Колфакс. Почти я ослепи със слънчевите си очила с огледални стъкла.
— Трябва да прекъсвам, Сали.
— Не бързай толкова. Едва сега става интересно. Как изглежда?
— Кой? Колфакс ли?
— Не говорим за Дядо Коледа.
— А, не се знае! — отвърна Юджиния, без да сваля очи от Колфакс. — Единственото, което мога да ти кажа сега, е, че кара джип, носи хавайски ризи и си слага от онези, гадните очила с огледални стъкла.
— Мале, не думай! Както личи, не е твоят тип.
— Определено не е.
— Все ще го преживеем! — рече Сали. — Все пак гледай да си починеш хубаво. Имаш нужда.
— Ще се опитам — обеща Юджиния и натисна копчето, за да прекъсне връзката. Лепна си на лицето изкуствена усмивка. — Здравейте, господин Колфакс. Какъв хубав ден!
— Не е зле да поговорим.
— Ама разбира се. Но не сега. Трябва да се качваме на ферибота.
Юджиния си сложи слънчевите очила със зеленикави овални стъкла и името на прочут дизайнер, изписано отстрани на рамката. Завъртя ключа, включи двигателя, премести скоростта и без да поглежда Сайръс, подкара бързо надолу към рампата.
Глава трета
Малко след като фериботът потегли, вратата на тойотата се отвори и Сайръс седна до Юджиния. Но остави вратата отворена.
— Хайде да опитаме още веднъж да поговорим — подхвана той прекалено любезно.
Божичко, беше в колата, само на две педи от нея! Прекалено близо, та Юджиния да бъде спокойна. Тя усети, че едвам си поема дъх, сякаш детективът по някакъв начин бе изсмукал целия кислород в колата. Идеше й да излезе навън, но колкото и да е странно, също тъй силно й се искаше да разбере какъв лосион след бръснене използва той.
Това си беше лудост!
Стъписана от реакцията си, младата жена застина. Помисли си, отвратена и ужасена, че прилича на компютър, поразен от гръм. Но Сайръс седеше само на сантиметри от нея и тя сякаш бе изгубила дар слово. Сега, с очилата с огледални стъкла, приличаше не на борец за справедливост от някогашния Див запад, а на отмъстителен пазител на закона от далеч по-опасното бъдеще.
Юджиния дори се запита дали той не носи и чифт белезници. Изтълкува го като лоша поличба, че си фантазира за него. От много отдавна не се беше замисляла толкова сериозно за някой мъж. От известно време дори се питаше дали да не си вземе котка.
Сайръс погледна дръжката на нейната врата. Не каза нищо, но тя усети, че е развеселен. Юджиния забеляза с изненада, че стиска с все сила дръжката. Пусна я рязко, така че Сайръс да го забележи, и обви нехайно пръсти около волана.
Като директорка на музея «Лийбрук» често си имаше работа с богати, влиятелни и силни хора. Нямаше да допусне някакъв си частен детектив с пъстра хавайска риза да я извади от релсите.
Беше невъзможно да избегне Сайръс през следващия половин месец. Затова единственото разумно нещо, което можеше да направи, бе да го държи под око. Беше в неин интерес да научи възможно най-много за него.