Младата жена се почувства така, сякаш някой я е стиснал с ледени призрачни пръсти за гърлото.
— Както виждам, отново се връщаме към заплахите. В известен смисъл те ви прилягат повече, отколкото дрънканиците за античното стъкло.
— Няма ли шанс да сключим честно примирие? Животът ще е по-простичък и далеч по-приятен, ако не се опитваме през цялото време да се хванем за гушите.
— Изненадвате ме. Пък аз си мислех, че поминувате, като държите хората за гушите.
— Е, правя го понякога, но това ми е само закуската, а не основното препитание. Значи няма да има примирие, а?
— Вероятно не.
Как да сключи примирие с човек, който я лъжеше в очите?
— Шефката ви препоръча да гледате на мен като на предпазна мярка.
— Да, знам — отвърна тя вежливо. — Или по-скоро като на противогрипна ваксина.
Детективът кимна.
— Или като на презерватив.
— Каквото и да си мисли Табита — тросна се младата жена, — аз нямам нужда от телохранител, а освен това не одобрявам начина, по който я убедихте, че може би ще имам нужда от вас.
— Добре де, както искате.
Той се обърна и тръгна между двете редици спрени коли.
Юджиния се отпусна върху седалката и кръстоса ръце. «Нагъл тип!», помисли си възмутена. Беше се опитал да й вземе страха. И лошата новина беше, че почти бе успял.
Въпросът бе защо Сайръс си е направил този труд?
Докато детективът вървеше към джипа, Юджиния го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Той крачеше бавно, с плавната стъпка на човек, който никога не губи самообладание. Младата жена се запита какво ли би го накарало да бърза.
Сигурно нещо наистина важно.
Сайръс сякаш знаеше, че тя го гледа, защото докато отваряше вратата на джипа, се извърна назад. Светлината проблесна свирепо върху огледалните стъкла на очилата му. Юджиния побърза да се извърне, но забеляза как по устните му пробягва злорада усмивка и разбра, че я е видял.
Малкият ферибот навлезе в стената от безформена сивкава мъгла, обгърнала кораба и пътниците, за да ги откъсне от слънчевата светлина и останалия свят.
Юджиния слушаше как вълните се плискат о корпуса и се питаше как ли ще дели една кухня със Сайръс Чандлър Колфакс.
Глава четвърта
Мъжът, който навремето носеше името Деймиън Марч, се отпусна върху белия шезлонг, сложен на лъскавите бели плочки около тюркоазносиния плувен басейн. Отпи от джина с тоник в скъпата висока чаша от XIX век и се вгледа в лазурното карибско море, ширнало се докъдето поглед стига зад грейналите червени жасмини.
Цял живот бе работил, за да постигне заветната си цел: да се заобиколи с красота и съвършенство. Ламтеше за хубавото и съвършеното точно както други мъже ламтят за секс. Бе установил много отдавна, че парите дават и едното, и другото. Парите купуваха власт, а имаш ли власт, можеш да се сдобиеш с какви ли не красиви съвършени неща.
Тук, на този затънтен остров, бе на крачка от това, да си създаде рай за собствено ползване. И през повечето време беше неописуемо щастлив да живее в усамотение в този първичен свят.
Управниците на миниатюрния независим остров, който той бе предпочел за свой нов дом, че гордееха, че са изключително отзивчиви и гостоприемни. Смятаха, че парите и онези, които ги притежават, са извън обсега на разните досадни закони и закончета, които само възпрепятстват естествения ход на бизнеса.
Тук срещу определена цена човек можеше да разчита на пълна дискретност. Никой не подпитваше какви точно банкови преводи се извършват, какви инвестиции се правят. На летището никой не биваше подлаган на притеснителни разпити и унизителни претърсвания на багажа.
И най-хубавото — властите на драго сърце издаваха местни паспорти с фалшиви имена на всекиго, готов да си плати. В момента паспортите вървяха по милион долара единият. А на мъжа, казвал се навремето Деймиън Марч, дори му направиха отстъпка. Той бе толкова доволен, че настоя да се отплати на услужливите чиновници с тлъстата сумичка от половин милион долара.
Но наред с другото бе открил, че всеки рай, дори неговият, си има своята змия. Гадината, която го беше предала и му бе откраднала чашата на Хадес, си бе платила. Малко след като чашата бе изчезнала, морето изхвърли трупа на изменника на плажа, точно под бялата вила.
Мъжът, наричан Деймиън Марч побесня, щом научи, че крадецът е мъртъв. Човекът или хората, платили на този мухльо да задигне чашата, го бяха премахнали, преди той да е пропял. Бяха изпипали убийството много умно и сега мъжът, казвал се навремето Марч, не разполагаше с нищо, което да му подскаже къде да търси чашата.