— Винаги съм смятала, че който се подчинява на заповедите, проявява тъжна липса на творчески дух.
— И на здрав разум.
Тя се престори, че не го е чула, изправи гръб и отметна гъстите кичури коса, паднали върху очите й.
— Къде е?
— Измъкна се. Ти го подплаши — стрелна я косо Сайръс с очи.
Сега му заприлича повече от всякога на крадлива котка. Дънките й стояха така, сякаш бяха шити по поръчка. Памучният плат подчертаваше бедрата и тънкото й кръстче. Детективът се запита нима има магазини, където се продават шити по мярка дънки, които, дума да няма, си бяха доста скъпички.
Черният й пуловер изглеждаше не по-малко скъп от панталона. И понеже имаше набитото око на добре обучен опитен следовател, Сайръс веднага забеляза, че стегнатите й гърди, опънали пуловера, са без сутиен.
Това наблюдение начаса повдигна въпроса дали младата жена си е направила труда да си сложи пликчета под впитите панталони. «Какво да се прави — рече си детективът, — при тази професия съм се обрекъл на такава орисия — всеки въпрос поражда нови и нови въпроси».
Юджиния явно не си бе направила труда да се среши с гребен, а беше пригладила с пръсти черната си гъста коса, която се спускаше, мека и вълниста, върху раменете й. Сайръс си помисли, че тя прилича не просто на крадлива котка, но за капак е и много секси. — Откъде си толкова сигурен, че това приятелче не се е спотаило някъде тук? — попита тя и се взря в коридора.
— Не чувстваш ли, че духа? Влажният въздух идва отвън. Вратата в дъното на сутерена е отворена — поясни Сайръс и тръгна по коридора. — Излязъл е през килера.
— Мръсник! Искал е да отмъкне моето стъкло! — изруга младата жена и забърза подире му.
— Твоето стъкло ли?
— Сега вече колекцията от стъклени предмети принадлежи на музея «Лийбрук» — натърти студено Юджиния.
— От това колекцията не става твоя.
— Знаеш за какво говоря.
— В общ линии, да — потвърди Сайръс. — Виж я ти нея, така собственически ли гледаш на всичко, което смяташ, че ти принадлежи?
— Не е нужно да ми се подиграваш само защото възприемам сериозно работата си — свъси се тя. — Хайде да огледаме хранилището.
— Първо искам да видя какво става навън. Само ще надзърна. За всеки случай. Не е изключено онзи глупак да се навърта още около къщата.
— Господи! — възкликна Юджиния и го погледна с разширени очи. — Само това оставаше, да хукнеш да го гониш навън! Посред нощ! Къщата е разположена в гъста гора и ако случайно не си забелязал, навън вали като из ведро.
— Забелязал съм.
— Който и да беше тук, той знае пътя, а ти — не. Само ще си губиш времето, ако тръгнеш да го гониш сред дърветата. Да не говорим, че си е и доста глупаво.
— Да де, но с такива смели постъпки ще грабна ума на клиентите!
Юджиния го погледна невярващо.
— Клиентите не са тук, за да те видят.
— Точно така. И понеже стана дума за глупости — добави той лаконично, — ще напомня, че преди броени минути ти не се поколеба да слезеш тук в сутерена и да хукнеш да гониш нашия посетител.
— Мислех, че си ти.
— Браво на теб! Хиляди благодарности за тази малка проява на доверие.
Юджиния все пак има благоприличието да се изчерви.
— Добре де, наистина мислех, че кроиш нещо. Какво друго да си помисля при тези обстоятелства?
— Ами например, че съм горе в стаята си и спя.
— Нямах причина да смятам, че спиш мирно и кротко в леглото си — отвърна младата жена.
— Особено, при положение че самата ти не си спала мирно и кротко в леглото си. Което ни навежда на един твърде интересен въпрос. Я да видим как ще обясниш факта, че търчиш из къщата в този късен час.
— Не можех да заспя — промълви Юджиния й погледна лъскавата бронирана врата вдясно. — Ами ако се е скрил в хранилището?
Сайръс извърна очи към кутийката с кода до вратата.
— Не се притеснявай. Заключено е.
— Прав си — присви тя очи и се вгледа в немигащите зелени светлинки. — При всички положения обаче човекът, проникнал в къщата, се ориентираше прекрасно. Едва ли идва за пръв път тук.
— Бих казал, че това е безспорно.
— Мен ако питаш, след смъртта на Давънтри той всяка нощ атакува хранилището. Не е изключено, когато отворим вратата, да не намерим вътре нищо. Ама и ние сме едни! Трябваше да го проверим още снощи, когато пристигнахме.
— Не се притеснявай, де. Нали Ленард Хейстингс е пазел къщата!
— Да, но тази вечер той изобщо не се весна.
Сайръс долови в гласа й все по-тревожни нотки и кой знае защо, се почувства длъжен да я успокои.