— След малко ще проверим.
Не се притесняваше кой знае колко дали има нещо в хранилището. Логиката и здравият разум му подсказваха, че Давънтри няма да сложи такъв опасен и ценен предмет като чашата на Хадес при колекция, която често показва на посетителите и гостите си. Ако беше тук, в Стъклената къща, чашата бе скрита на много тайно място.
— Първото, което трябва да направим утре, е да сменим кодовете на всички брави в къщата — каза Юджиния така, сякаш диктуваше на някого нареждания. — Съмнявам се, че Ленард Хейстингс ще се справи, сигурно ще се наложи да викаме майстор от материка.
— Мога да го направя и аз. Познавам тази марка брави.
— Наистина ли? — възкликна учудено младата жена. Личеше си, че се съмнява.
— Знаеш ли, човек с по-ниско самочувствие вероятно щеше да рухне от тази липса на уважение към професионалните му умения.
— Нещо ми подсказва, че не си от хората, които лесно рухват — отвърна тя, после замълча и сбърчи чело. — Току-що ми хрумна нещо. Човекът, проникнал тази нощ тук, в сутерена, е знаел, че в къщата има някой. Колите ни са отпред на алеята.
— Според мен крадецът не е от най-съобразителните.
— Къщата е голяма. Вероятно е решил, че ще влезе необезпокояван, макар и да знае, че вътре има хора. Всеки божи ден крадците проникват с взлом в къщи, където има хора.
— Пък и изобщо не се е досещал, че ще тръгнеш по никое време да се разхождаш и да го дебнеш.
— Не съм се разхождала — вдигна тя бързо брадичка.
— А как тогава му викаш? Едва ли ходеше насън.
Той спря рязко пред врата, която беше открехната. През пролуката нахлуваше студен нощен въздух. Детективът видя в горния край на тясното стълбище сумрачния неосветен килер.
— Сигурна ли си, че не искаш да ми кажеш защо си правеше среднощна разходка из къщата?
— Няма нищо за обясняване. Просто не ми се спеше, и толкоз — младата жена огледа вратата. — Ето откъде е влязъл и е излязъл.
— Както личи, оттук.
Тя го погледна притеснено.
— Той, Сайръс, знае кодовете на бравите и на алармената система.
— Да.
— Кой ли е имал достъп до тях?
— Би могъл да е всеки, но не се сещам за конкретен човек, когото да подозираме.
Тя се взря изпитателно в лицето му.
— Кой ли, за Бога?
— Ленард Хейстингс.
Юджиния примига няколко пъти.
— Браво на теб, мислиш логично. Той, разбира се, знае кодовете. Прав си, подозренията определено падат върху него.
— Не мога да ти опиша колко много значи за мен доброто ти мнение.
— Много смешно, няма що! Знаеш ли, струва ми се твърде странно, че Хейстингс не беше тук да ни посрещне и да ни отвори. Всъщност си е направо подозрително. Питам се дали не е замислял да открадне колекцията на Давънтри още преди да сме дошли и времето просто не му е стигнало.
— Хайде да не правим прибързани заключения. Ти стой тук, а аз ще поогледам.
Сайръс се качи по стълбата и отвори докрай вратата на килера. Друга врата, водеща към верандата, също зееше широко отворена. Детективът, огледа мрака и непроходимата гора, надвиснала в другия край на поляната. От стрехите капеше дъждовна вода.
— Внимавай! — провикна се Юджиния и също тръгна нагоре по стълбите на сутерена.
— Ама ти наистина не разбираш от дума! Не се безпокой, няма да излизам — Сайръс затвори вратата, от която пак нахлу влажен въздух, и отново набра кода, за да я заключи. — Няма никакъв смисъл. Дъждът е заличил всички следи от стъпки. Нашият приятел отдавна е изчезнал, а както отбеляза и ти, той знае пътя, а аз — не.
— Сигурно трябва да съобщим за случилото се на онзи заместник-шериф Пийсфул, за когото спомена — свъси се младата жена. — Но не знам дали ще ни бъде полезен.
— Според мен е благоразумно да се каже, че изобщо няма да ни бъде полезен. Такива престъпления се разкриват рядко, особено пък ако не е взето нищо.
— Ще отида да донеса кода от хранилището. Искам да проверя дали не личи по нещо, че онзи нахалник е бъркал в колекцията на Давънтри — каза Юджиния и след като мина покрай Сайръс, се насочи към килера. — Връщам се веднага.
Детективът заслуша как стъпките й се отдалечават. Стори му се странно, че тя не носи кода, въпреки че е станала, облякла се е и се промъква делово посред нощ из къщата. Оттук разбра, че каквито и да са били намеренията й, младата жена очевидно не е смятала да прави среднощно посещение в хранилището с колекцията.
Къде ли е отивала, когато е забелязала човека, проникнал с взлом?
И сякаш за да усложни още повече нещата, му се прииска да е идвала към неговата стая.
Сайръс въздъхна и тръгна по коридора в сутерена към хранилището. По всичко личеше, че продължителното въздържание вече му пречи да мисли. Детективът знаеше, че е в състояние да се владее, но това ни най-малко не притъпи тръпката, пронизала го като с нож през слабините.