Сайръс я погледна с едва прикрито възхищение.
— Гледам, не си си губила времето и си поразпитала за мен.
По някакъв ужасен начин твърденията му се покриваха с онова, което малката Сали Уорън бе успяла да научи за него. Юджиния го погледна вторачено, сякаш се опитваше да реши дали е опасен луд и трябва да бъде затворен в психиатрия. Това не подейства успокоително на изопнатите й до скъсване нерви.
— Хайде да говорим без недомлъвки — рече тя. — Защо си тук, защото смяташ, че Адам Давънтри е притежавал чашата ли?
— Купил я е преди няколко месеца, когато тя е била обявена за продан на черния пазар на произведения на изкуството.
— Господи! — Чашата на Хадес! Ако тя наистина съществуваше, не бе изключено и в този момент да е долу в сутерена. Юджиния изтласка назад стола и скочи на крака. — Хранилището…
— Не си хаби патроните! — рече й Сайръс. Бе доста развеселен, че тя тъй ненадейно се е поддала на емоциите. — Ако изобщо е в къщата, чашата е скрита на някое тайно място. Само глупак би я държал при другите предмети от колекцията си. А Давънтри не е бил глупак.
— Струва ми се прекалено странно, за да повярвам — каза Юджиния, след като се овладя. Чашата на Хадес не съществуваше. Знаеше го всеки, който разбираше поне мъничко от стъкло. Младата жена отново се отпусна бавно на стола. — Каза, че изпълнителите на завещанието са те наели да разследващ смъртта на Давънтри — отбеляза тя и се взря изпитателно в лицето му. — Нима твърдиш, че е истина? Че той е убит заради чашата?
Сайръс се поколеба.
— Не, не твърдя такова нещо. По всяка вероятност наистина става дума за злополука.
— Защо си толкова сигурен?
— Никой професионалист няма да се опитва да го убива по такъв несигурен начин — отвърна той спокойно.
— Значи според теб човек, който се домогва до чашата, непременно ще е професионалист?
— Да.
От твърдия му немигащ поглед Юджиния се убеди, че той вярва във всяка дума, която й казва. Може и да беше луд, но не я лъжеше.
— Значи все пак си изнудил изпълнителите на завещанието да те наемат — прошепна тя. — Имал си нужда от оправдание, за да проникнеш в къщата и да потърсиш чашата.
— Преди няколко седмици до мен стигнаха слуховете, че чашата се е появила отново. Отне ми известно време, докато проверя у кого точно е попаднала. Когато разбрах, че Адам Давънтри я е купил, той вече беше мъртъв, «Лийбрук» се готвеше да прибере колекцията му от стъкло, която той й е завещал, а изпълнителите на завещанието уреждаха да продадат къщата. Трябваше да действам бързо и не разполагах с кой знае какъв избор.
Тя настръхна.
— А защо мислиш, че чашата още е тук?
— Не съм сигурен, че е тук — призна си детективът. — Възможно е да е била открадната от някой член на Клуба на ценителите вечерта, когато Давънтри е починал, но лично аз се съмнявам.
— Защо?
— Защото Давънтри не се е доверявал на приятелите си. Хората от Клуба на ценителите обичат да се хвалят с това, че се познават помежду си, но ако теглим чертата, те всички всъщност са си били съперници. Той за нищо на света не би им казал, че е скрил чашата.
— А защо е толкова важно за теб да я намериш? Сигурно смяташ да я продадеш?
— Не ми е притрябвала проклетата чаша! — сега очите му приличаха на езерца, покрити със зелен лед. — Търся човека, която я открадна преди три години.
Юджиния усети как отново я побиват тръпки.
— Ясно.
— Чашата ми трябва, за да открия него. Това е единственото нещо, което би го примамило да излезе от укритието си.
Младата жена преглътна отново.
— Значи мислиш, че я е откраднал някогашният ти съдружник.
— Не, не мисля, убеден съм, че я е откраднал Деймиън Марч — отсече Сайръс с глас, в който нямаше и грамче съмнение. — И че пак по това време е убил жена ми.
— Божичко, Сайръс! Сигурен ли си? Разполагаш ли с доказателства? Доколкото разбрах, жена ти е убита, когато са се опитали да й откраднат колата.
Върху суровото му лице се мярна изненада.
— Да, наистина си ме проучвала. Марч инсценира кражбата на колата, за да прикрие следите си. Единственият начин да го докажа, е да го хвана. А за да го сторя, трябва да знам къде е чашата на Хадес.
— Сигурен ли си, че Марч и досега е жив и чашата е била открадната от него?
— Ако се съди от слуховете, да. Това е първата заслужаваща внимание следа, на която се натъквам от три години. Длъжен съм да вървя по нея до края.
— А защо смяташ, че заради чашата той ще престане да се укрива?
— Марч няма да се спре пред нищо, за да си върне чашата. Преди три години тя се бе превърнала в натрапчива идея за него, а такива мании не се променят току-така.
На Юджиния й се стори, че той знае какво говори. И че на свой ред е обладан от манията да издири Деймиън Марч. Сайръс я гледаше, без да мига.