— Не се сърди, Юджиния, но според мен имаш твърде развихрено въображение.
— Не — поклати тя глава. — Не е от въображението ми. В изкуството се осланям на интуицията си. И почти никога не греша.
Юджиния бе приела предложението му.
Сайръс не беше сигурен дали новината е добра или лоша. Когато бе споделил с нея истинската си цел, бе поел пресметнат риск. Но го беше направил интуитивно, притиснат до стената от представителя на закона, който чукаше на вратата, и от трупа в сутерена.
«Не че имах кой знае какъв избор», напомни си той по-късно същата сутрин, докато стоеше пред касата на бензиностанция «Бърт», където имаше и магазин за хранителни стоки. Не можеше да мине без доброволното съдействие на Юджиния, макар че тя го лъжеше в очите.
— Подочух, че нощес сте открили в Стъклената къща трупа на Ленард Хейстингс — отбеляза слабичкият мъж зад щанда, докато слагаше в пазарския плик двулитровата бутилка обезмаслено мляко. От името върху престилката се разбираше, че именно той е Бърт от табелата пред бакалията. — Целият град шушука, че сърцето на стария Ленард най-после не е издържало.
— Явно всички са единодушни за причината на смъртта му — рече Сайръс и извади от портфейла си няколко банкноти. — Доктор Джоунс ни каза, че е взимал много лекарства за сърце.
— Ами да. Неприятно ми е да го кажа, но надали някой ще скърби особено за стария Ленард.
Юджиния вдигна поглед от рафта с повехнали марули.
— Защо?
— Медитейшън Джоунс ще ви каже, че той имаше много замърсена аура — отговори Бърт и направи гримаса. — Май е права. Аз знам само, че никой друг, освен Давънтри не искаше да го вземе на работа. Старият Ленард си падаше особняк. Всъщност и Адам Давънтри беше чешит. Е, по-изискан, разбира се.
— И през ум не ми е минавало, че местните хора смятат Давънтри за особняк — намеси се отново Юджиния и отиде при щанда с една червена чушка и няколко марули. — Вие познавахте ли го?
— Съвсем бегло — изсумтя Бърт. — Давънтри нямаше време за нас, местните хора. Пазаруваше на материка. Твърдеше, че тук не намирал храната, с която бил свикнал.
Сайръс се развесели, забелязал леката руменина, която плъзна по страните на Юджиния.
— Ясно — каза тя лаконично.
— Не че се оплаквам — продължи Бърт. — Ако не беше Давънтри, при нас нямаше да живеят всички тези художници и туристи, от които и аз, и другите правим добри пари. Но това, че идеята му за селище на художниците се е осъществила, не значи, че Давънтри е бил симпатяга.
— Чух, че е вдигал в Стъклената къща шумни купони — прошепна Юджиния.
— Ами да. Един-два пъти дори се наложи заместник-шерифът да ходи дотам, за да ги укротява. Шушука се, че гостите са посягали и към тревата и дрогата. Но лично аз не мога да го докажа. Давънтри канеше само художници и гости от материка.
— А вие виждали ли сте тези гости? — поинтересува се Сайръс и се взря в Бърт.
— Как да не съм ги виждал! Винаги идваха едни и същи хора. Пристигаха с ферибота. Общо петима. Но не се отбиваха в града. Отиваха направо в Стъклената къща. Стояха до сутринта, после си заминаваха. Сега, когато Давънтри е храна за маргаритките, се съмнявам, че ще ни посетят отново — ухили се мъжът. — Доколкото разбрах, вие сте тук на почивка.
— Имаме и малко работа — поясни любезно Юджиния. — Давънтри е завещал колекцията си от творби от стъкло на музея «Лийбрук». Аз съм негова директорка. Реших по време на отпуската да опиша предметите в колекцията, защото предстои да я опаковаме и прекараме в Сиатъл.
— А, да — отбеляза някак вяло Бърт — изобщо не бе изненадан. — Казаха ми, че работите в някакъв малък музей в Сиатъл.
— В сравнение с някои други музеи «Лийбрук» може и да е малък — възрази хладно младата жена, — но ви уверявам, че по отношение на стъклото той мери ръст с институции, многократно по-големи от него.
Сайръс го досмеша от високомерния тон и нагло вдигнатата й брадичка. Юджиния бе облечена в тревистозелен панталон и широка зелена риза, армейска кройка. Тънкото й кръстче бе пристегнато с широк кожен колан. На ушите й блещукаха кръгли сребърни обички.
Гордата й овладяна осанка го интригуваше и същевременно го предизвикваше. Тази жена излъчваше сила. А Сайръс отдавна бе разбрал, че силата често прикрива и укротява бушуващи страсти.
Детективът се запита какви ли страсти клокочат под изтънчената й външност. И досега не бе сигурен, че тя е била откровена с него предната нощ, когато му е казала, че е дошла да разбере какво се е случило с Нели Грант.
На първия въпрос Сайръс още не знаеше отговора, но колкото до втория, имаше две възможности. Първата бе, че Юджиния не го е излъгала, и в този случай щеше да се окаже, че тя страда, от прекалено силно чувство на лична отговорност.