Този спор се видя странен на Сайръс. Малцина оспорваха решенията му. Невинаги ги харесваха, но въпреки това рядко ги оспорваха.
— Там в бакалията бях притиснат от обстоятелствата и трябваше да мисля бързо.
— Тежко ни, ако и занапред ще мислиш така, когато те притиснат обстоятелствата!
— Значи не одобряваш.
— Ни най-малко.
— Още в самото начало ти казах, че тези дрънканици как съм бил твой асистент от музея са съшити с бели конци — рече детективът, но изопнатият й гръб вече започваше да го тревожи. — Извинявай, че го направих, без да те предупредя. Реших, че ще ме разбереш. Видя как ме зяпа онзи Бърт. Само това остава, да будим излишни подозрения.
— Тази твоя измишльотина е още по-неправдоподобна и от историята, че си музеен уредник — тросна се младата жена. — От сто километра се вижда, че между нас двамата не може да има… нищо общо.
— Не съм толкова сигурен.
— Аз пък съм.
«Виж я само как се дърпа!», помисли той обнадежден. Но си напомни поговорката за гладната кокошка и просото и отсъди, че само му се е сторило.
— Извинявай, Джени. Било каквото било. Нека започнем на чисто.
— Всичко ли вършиш по този начин?
— По кой начин? — попита той, изненадан от въпроса.
— Взимаш решения, без да се допиташ до другите.
Обвинението го смая. Даде си сметка, че наистина е свикнал именно той да взима решенията. Това му беше втора природа. Взимаше решенията още от деня, когато бе зарязал следването, за да се грижи за болнавите си баба и дядо. А още преди това живееше с чувството, че другите зависят от него.
Откакто се помнеше, бе заобиколен от хора, които имаха нужда от помощта му. В началото това бяха баба му и дядо му, които се бяха вкопчили в него, за да запълнят самотата, зейнала след смъртта на единственото им дете — майка му Джесика. След тях пак бе заобиколен от хора, нуждаещи се от него. Жертви на престъпления, клиенти, жена му Кейти, Мередит и Рик Таскър, подчинените му. Списъкът беше безкраен.
Разбира се, че именно той взимаше решенията. Нямаше друг избор. Хората го очакваха от него. Единственият му опит да подели с някого отговорността съдружието с Деймиън Марч, се бе провалил с гръм и трясък.
— Постъпих, както смятах, че е най-добре — рече накрая Сайръс.
— Това не те оправдава — отвърна Юджиния и продължи да крачи, без да продумва.
Детективът си помиели, че в този момент очевидно не е единственият тук, свикнал да взима решения.
— Един от проблемите ни е, че и ти като мен си свикнала да командваш парада — допълни Сайръс. — И те уважавам затова.
— Не думай! — възкликна с унищожителен тон младата жена.
— Да. Но ако искаме да постигнем общите си цели, ще се наложи да се научим да работим заедно — детективът спря и добави възможно най-смирено: — Обещавам занапред да обсъждам предварително всичко с теб.
Усещаше как Юджиния умува доколко логично е да се включи в разговора. Беше много ядосана, но същевременно гонеше своите си цели. Сайръс бе готов да се обзаложи, че тя няма да рискува да се провали само защото той е внесъл малки поправки в първоначалната версия, служеща им за прикритие.
— Добре де, нямам друг избор — каза младата жена. — Но ако още веднъж ме наречеш «Джени» или «миличка», не отговарям за постъпките си, така да знаеш, Сайръс.
Той въздъхна облекчено.
— Ще го имам предвид.
— И следващия път, когато решиш да им поднесеш някоя малка изненада, първо ми кажи, за да знам.
Детективът се замисли. Ако не друго, това щеше да бъде нов момент в отношенията им.
— Съгласен.
Юджиния спря и се обърна — бе сложила едната си ръка на хълбока, а с другата стискаше кожената дамска чанта.
— И за Бога, върви по-бързо.
— Слушам!
Той заобиколи неколцина туристи, дошли с обедния ферибот да разгледат галериите, и настигна Юджиния. Закрачи до нея, но тя не му обърна внимание.
Минаха покрай магазинче за сувенири, на чиято витрина бяха наредени ръчно измайсторени мънички дървени косатки, и покрай галерия за дървени мебели, изработени от местни майстори.
Сайръс се замисли за вечерята. След тази неприятна сцена Юджиния едва ли щеше да склони да сготви отново и за двамата. И това, кой знае защо, го потискаше. Нямаше да забрави скоро предната вечер. За пръв път от много време някой му бе приготвил вечерята.
— Чу ли какво каза Бърт за наркотиците в Стъклената къща? — попита младата жена.