Сайръс простена нещо неразбираемо, завъртя се и я положи върху седалката. Сетне се надвеси над нея.
Юджиния усети, че главата й се мае. Той беше толкова огромен! Когато се наведе над нея, раменете му затулиха слънцето. Младата жена се пресегна и го замилва по крака. Нетърпеливите й пръсти напипаха под плата на панталона някакъв много твърд предмет.
— Господи! — пое си дъх Сайръс.
— Извинявай!
Тя пак плъзна пръсти и този път ръката й удари друг твърд предмет. Клаксонът на джипа писна оглушително.
— Ох, по дяволите! — вдигна глава Сайръс. — Не мога да повярвам.
Юджиния отвори очи и се отърси от унеса. Слънцето танцуваше върху капака на джипа. Заслепена, младата жена примига. И чак тогава забеляза неколцината ухилени зяпачи, спрели, за да погледат какво става на предната седалка на джипа.
— И таз добра, какво са зяпнали като невидели! — възкликна тя и след като побърза да седне и да оправи блузата си, която се бе извадила от колана на панталона. — Не съм се притеснявала така от миналата година, когато на приема на фондация «Лийбрук» разплисках, без да искам, шампанското.
— Приятно ми е да знам, че съм сред притеснителните неща, случили се в живота ти — подсмихна се Сайръс — в очите му още пламтяха опасни искри.
— Как не те е срам! Защо се държиш, все едно съм те обидила с нещо?
Той вдигна слънчевите очила и си ги сложи преднамерено бавно.
— А ти какво очакваш, да бъда поласкан, задето си унизена от една целувка с мен?
Юджиния почувства как, кой знае защо, я побиват ледени тръпки. Взря се в огледалните стъкла на неговите очила, които й пречеха да види очите му. Пред нея сякаш отново стоеше дошлият от бъдещето бранител на закона.
— Как си позволяваш да вършиш такива неща? — попита тя.
— Тъкмо щях да те питам същото.
— Ти започна пръв.
Сайръс се подсмихна.
— Сега пък говориш като малко дете! Готов съм да се закълна, че онова, което се случи само преди минута, бе плод на съвместни усилия.
Юджиния тръсна тава. Той беше прав. Младата жена винаги поемаше отговорността за своите постъпки.
— Да, усилията наистина бяха съвместни. Не бяха от най-разумните, но си бяха съвместими — тя намери тъмните очила и си ги сложи облекчено. Сега поне силите им бяха изравнени. — За Бога, хайде да се махаме оттук!
— Да, само да намеря ключовете.
— А те къде са?
— Сигурно съм ги изпуснал в суматохата.
Той се наведе и започна да ги търси с пръсти по пода на джипа.
— И това ми било експерт по сигурността и охраната! — подметна Юджиния, като се опитваше да не обръща внимание на развеселените погледи, които им хвърляха минувачите. — Не може да опази дори ключовете от автомобила си!
— Никой ли не ти е казвал досега, че жените, които се въздържат да потъпкват самочувствието на мъжете, имат по-големи шансове да им определят срещи?
— Веднъж едно мое бивше гадже ми подметна нещо в този дух.
— Но ти не му обърна внимание.
— Не виждах защо да се въздържам, след като и бездруго ми бе дошло до гуша от неговите срещи.
— Клетият човек! — рече Сайръс и подрънка с ключовете. — Ето ги!
Той изправи гръб и се пресегна да включи двигателя.
— Побързай. Имам чувството, че сме животни в зоологическа градина, които всички са зяпнали в захлас.
Юджиния понечи да затегне колана, когато съгледа картината в рамка на витрината в галерията отсреща. Смаяна, усети как я плисват притеснение, гняв, възбуда.
— Божичко! Сайръс!
— Сега пък какво е станало? — попита детективът — огледалните стъкла на слънчевите очила създаваха впечатлението, че той таи някаква премерена заплаха. — Само се опитах да подкарам проклетия джип.
— Картината. Онази там.
Сайръс се свъси от тази рязка, промяна в настроението й. Обърна се и погледна през прозореца.
— Коя? Там има две картини.
— Онази с венецианския бокал от XVI век на фона на зеленикавото стъкло — Юджиния погледна табелата над входа. — В галерия «Полунощ». Видя ли я?
— Да, да! Виждам картина на някаква купа с причудлива форма и нещо остро върху капачето. И какво тя?
— Рисувала я е Нели Грант. Готова съм да се обзаложа на живота си.
Сайръс се извърна рязко.
— Откъде си толкова сигурна?
— Виждала съм работите й. Ако случайно си забравил, се занимавам с изкуство.
— Мислех, че си специалистка по стъклото.
— Да — сви тя нетърпеливо рамене. — Но каквито и да са изразните средства, изпитвам едно и също чувство, когато гледам творбите на някой художник.
— В какъв смисъл?
Младата жена сбърчи чело — не беше сигурна, че е в състояние да му обясни.