Идеше й да го сграбчи за яката на ризата с ананасите и да го разтърси. Единственото, което я спря, бе фактът, че Сайръс си бе доста едър, за да тръгне в посока, в каквато няма намерение да върви.
— Мога да ти устоя сексуално.
— Добре, щом твърдиш! Но според мен можеш да не се безпокоиш, че няма да ни повярват.
— За какво намекваш? — натърти Юджиния.
— Преди се тревожеше как никой нямало да повярва, че сме двойка. Според теб от сто километра се виждало, че не съм твоят тип — подсмихна се той с убийствен сарказъм. А сега вече всички на острова знаят какво точно намираш в мен…
Този път Юджиния наистина го сграбчи за яката. С двете ръце.
— Избий си го от главата! Само това оставаше; да ми разиграваш някаква своя си разновидност на «Любовника на лейди Чатърли»!
Той сведе поглед.
— Мачкаш ми ризата.
Юджиния не отговори нищо — струваше й се, че е изгубила дар слово. Пусна го, обърна се и тръгна към вратата на галерията.
— И помни какво ти казах — прошепна подире й Сайръс. — Първо разгледай и някои от другите картини и чак тогава питай за платното, което според теб е на Нели Грант.
— Божичко, наистина ли работата на частния детектив е толкова сложна? Никой от детективите в кримките, които съм чела, не се открояваше с пъргав ум. Всичките се мотаеха и умуваха, докато уликите сами не им се изпречеха на пътя.
— Както е тръгнало, от самочувствието ми няма да остане нищо.
— Нещо ми подсказва, че ще го преживееш — отбеляза Юджиния и преди да влезе в галерията, смъкна с рязко движение слънчевите очила.
В малкото помещение имаше още трима души. Разглеждаха съсредоточено няколко бездарни акварела с нарисувани на тях умърлушени чайки, които бяха накацали по носени от вълните чепати клони.
Юджиния не видя никого зад щанда. Входът за задната стаичка бе скрит зад черна завеса, откъдето се чуваше как някой се движи. Сайръс се огледа и се насочи устремно към картина с разбунени вълни, над които бе надвиснало оловно небе. Взря се в нея през тъмните очила.
— Какво ще кажеш за тази, миличка? — попита той. — Как мислиш, ще стои страхотно над камината, нали?
Щом чу това «миличка», младата жена скръцна със зъби, но волю-неволю отиде при детектива и застана пред картината.
— Не съм на това мнение. Не ти трябват морски пейзажи във всекидневната.
— Какво не й харесваш на картината?
«Уместен въпрос — помисли свъсена Юджиния. — Много неща, ако говорим за картинката, на която сме ние двамата с теб. Ами ако наистина не мога да устоя сексуално на този мъж?»
Не й се беше случвало никога през живота. Обичаше мъжете, беше й приятно в тяхната компания. Но никога не бе, допускала прекалено близо до себе си представителите на силния пол — дори в редките случаи, когато се бе влюбвала.
Някой терапевт сигурно би отсъдил, че се страхува да се довери на мъж заради баща си, който се е показал слабохарактерен егоист. И щеше да е прав.
Лично тя знаеше едно: че е важно да се държи на разстояние. Дълбоко в себе си искаше да избегне опасността да се довери на някого, който не го заслужава. И да се опари и разочарова, когато неизбежно открие скритите му слабости. Държеше да не се обвързва, за да предпази сърцето си от дълбоките рани. И да е сигурна, че е господарка на самата себе си.
Каза си, че не бива да губи самообладание. Онова, което бе изживяла отвън в джипа, не бе нищо повече от взривните последици от летлива смес, съставена от дълго потискана полова енергия, адреналин и гняв. Подобно съчетание криеше големи опасности, но ето че Юджиния вече се бе окопитила и отново се владееше. Нямаше да допусне това да се повтори.
Съсредоточи се върху морския пейзаж, на който Сайръс се възхищаваше.
— Нищо й няма на картината. Но според мен ще ти омръзне бързо. Блудкава е. Скоро ще ти се струва отегчителна.
— Блудкава ли? Аз пък си мислех, че е живописна. И като размер ще стои много добре над камината.
Младата жена се досети, че той нарочно се заяжда, и се запита колко ли още ще й играе по нервите.
— Да, шарена е, но инак е плоска. Като тапет.
— Като тапет, значи — възкликна Сайръс и понаведе глава, за да види картината от друг ъгъл, при което слънчевите му очила проблеснаха. — Знаеш ли какво си мисля, миличка?
Тя се насили да се усмихне ледено.
— Не, драги. Нямам представа.
— Мисля, че вече не можеш да оцениш по достойнство прелестни картини като тази, защото си под въздействието на постмодернизма.
Младата жена го изгледа недоумяващо.
— Моля?
Сайръс сложи ръце на кръста си.
— Несигурността, натрапена на артистичния свят от минимализма и модернистите на XX век, ви се е отразила доста зле. Но за капак сега се натъкваме на цяло поколение художествени критици, изкуствоведи и музейни уредници, чиято чувствителност е била потъпкана от тази бъркотия, наречена постмодернизъм.