— А, сигурно — намести се Сайръс на шезлонга. — На какво тогава се основават връзките ти, след като отричаш сексуалното привличане?
Юджиния се прокашля, отпи от виното и се отпусна на стола.
— Не че го отричам, но то е второстепенно. За мен най-важни са съвместимостта. Общите професионални интереси. Известно сходство във вкусовете. Такива неща.
— Сходство във вкусовете, значи. Излиза, че за всичко е виновна ризата. Не можеш да я преглътнеш, нали?
Тя най-неочаквано се усмихна.
— Не, не е заради ризата.
— Сигурна ли си?
— Повече от сигурна.
Сайръс си даде сметка, че този отговор му е вдъхнал оптимизъм, какъвто той не е изпитвал от доста време.
— Е, щом не искаш да говорим за секс, какво ще кажеш за вечерята?
— Какво вечерята?
— Питах се какво ще си приготвиш днес — подметна той съвсем нехайно.
— Не знам — отвърна младата жена и кръстоса крака. — Сигурно пак спагети със сос. Имам и козе сирене с ръжен хляб. А ти какво ще хапнеш?
— Както гледам, не знаеш нито една хубава рецепта с риба тон.
Юджиния се поколеба.
— Остави я тази твоя риба тон. Сиренето и спагетите ще стигнат и за двамата. Дали да не направим както снощи?
— Ще измия съдовете, разбира се. Няма проблем. Бива ме да разчиствам!
Глава девета
Поднесоха му джина с тоника в английска кристална чаша от края на XIX век. Мъжът, казвал се навремето Деймиън Марч, повъртя тежката чаша в ръката си, за да се порадва на великолепието й. Беше измайсторена от Томас Уеб. Сякаш бе изсечена от голям къс кварц, а не бе направена от стъкло.
Човекът, казвал се навремето Деймиън Марч, прегледа електронната поща, която бе получил от Западното крайбрежие. Вече не се съмняваше, че Колфакс е попаднал на следите на чашата на Хадес.
На този фронт всичко се развиваше по план и мъжът реши да се свърже още веднъж с бъдещия сенатор от могъщия щат Калифорния. Разковничето на успешното изнудване бе в това между изнудвача и жертвата да се създаде усещане за сътрудничество. Жертвата ставаше сговорчива, щом се примиреше с факта, че може да се спаси само благодарение на човека, който я заплашва.
Мъжът погледна озареното от слънцето Карибско море и си каза, че не може да желае от живота нищо повече. Беше подхванал тази игра със свито сърце. Сайръс Колфакс може и да беше непоносимо недодялан и тромав, може и да гледаше с презрение на хората, които според него се държаха неестествено, но безспорно беше и умен, и опасен.
Волю-неволю мъжът, казвал се навремето Деймиън Марч, трябваше да признае, че те с Колфакс си приличат много. Такава беше голата истина и той се бе примирил с нея още от самото начало. И двамата бяха започнали от нулата, и двамата не познаваха бащите си, които не ги бяха признали. И двамата се бяха издигнали със собствени сили в обществото. И двамата бяха умни и преследваха целите си неотклонно, докато не ги постигнеха. И двамата можеха да бъдат безпощадни в своята решимост.
Но все пак между тях имаше една съществена разлика.
Мъжът, казвал се навремето Деймиън Марч, знаеше, че тъкмо тя разделя победителя от губещия. Той бе използвал вродените си дарби, за да си осигури живот, близък до съвършенството, докато Колфакс се бе превърнал в роб на някакъв неразбираем кодекс на честта. И именно този кодекс в крайна сметка щеше да му изяде главата. «Така му се пада», помисли мъжът, казвал се навремето Деймиън Марч, и стисна кристалната чаша. Преди три години бе решил, че се е отървал от Сайръс Чандлър Колфакс. И беше сгрешил. През цялото това време онзи негодник го бе издирвал и се бе приближавал все повече и повече към него.
Мъжът, казвал се Деймиън Марч, беше сигурен, че накрая, някой прекрасен ден ще се събуди и ще види на вратата си Колфакс.
Помисли, че сигурно съдбата е пожелала той да загуби чашата на Хадес. Това го обричаше на неизбежен сблъсък, но този сблъсък щеше да следва правилата, наложени от него, а не от Колфакс.
През последните три години си бе изяснил едно. Докато Сайръс Колфакс беше жив, неговият рай не беше безопасен.
Мъжът, казвал се навремето Деймиън Марч, даде воля на гнева си. Той му вдъхваше сила и мощ.
После, когато си възвърна самообладанието, той се пресегна и притегли лаптопа.
Закъри Еланд Чандлър II изключи компютъра. Известно време седя, без да се помръдва, зад тиковото писалище — тъст му му го беше подарил в деня, когато той бе оповестил, че ще се кандидатира за Сената.
Последното съобщение от изнудвача вече съдържаше и подробности:
Старите грехове хвърлят дълги сенки. Но ти си отпусни душата, нашето делово споразумение не е свързано с пари. Както обикновено, то се свежда само до политиката. След ноември ще имаш възможност от време на време да правиш дребни услуги на човек, който ти мисли само доброто…