Малцина под слънцето имаха по-голямо влияние от американските сенатори. Изнудвачът не го притискаше за пари. Той се домогваше до достъп до властта.
Закъри си помисли, че от него не се иска нищо друго, освен да приеме условията на изнудвача, докато минат изборите. Ако такъв шумен скандал се разразеше преди ноември, той можеше да се сбогува с мечтата да спечели изборите. Бе виждал как и по-дребни компромати пращат кандидатиралите се на изборите в задънена улица.
Каза си обнадежден, че веднъж да спечели и да влезе в Сената, пораженията няма да са чак толкова опустошителни. Ако си изиграеше картите умно, до следващите избори никой нямаше да обръща внимание на слуховете, че има извънбрачен син.
«Освен ако някой журналист не надуши, че съм се поддал на изнудването още преди тези избори», въздъхна Закъри. Съзнаваше, че никой няма да му прости, ако се разчуе, че се е поддал.
Трябвайте да погледне истината в очите. Поддадеше ли се сега, щяха да го изнудват до гроб.
А искаше да свърши толкова много неща! Жизненоважни неща! Но за да допринесе за добруването на своя народ, бе длъжен да спечели изборите.
А за да ги спечели, трябваше да продаде душата си.
Погледна снимката на Мери, Джейсън и Сара. Те му вярваха. Гордееха се с него. Обичаха го. Щяха да бъдат покъртени, ако научеха, че Закъри има син, когото не е признал. Дали щяха да му повярват, че изобщо не е знаел за съществуването му? Ами ако този син, за когото не беше и чувал, решеше да им каже нещо друго?
Щяха ли да го разберат защо ги е лъгал, ако случайно откриеха, че се е поддал на изнудването?
Закъри стана от стола и отиде при прозореца. Яркото прежурящо южнокалифорнийско слънце се отразяваше ослепително в прозорците на близките сгради. За миг той не видя нищо друго, освен разпрострели се докъдето поглед стига огледални стъкла. Бъдещето му се отразяваше безсмислено, до безкрайност о гладките повърхности и се губеше някъде в необозримата далечина.
Политикът си каза, че не бива да изпада в паника. Трябваше да мисли логично. Имаше нужда от факти. Сега-засега не разполагаше с нищо друго, освен с твърдението на изнудвача, че имал син. Първото, което трябваше да направи, бе да установи истината. И чак след това щеше да реши какво да предприеме.
Върна се при писалището и вдигна телефонната слушалка. Тъкмо бе набрал до средата телефонния номер на своя адвокат, когато, му хрумна една тревожна мисъл.
Ами ако тайнственият изнудвач бе неговият син?
Това породи още по-тревожната мисъл как ли изглежда момчето.
Всъщност вече не бе момче.
Ако изобщо съществуваше, синът му би трябвало да е на трийсет и пет години. Мъж, а не момче. И той сигурно бе озлобен, ядосан и опасен.
Глава десета
Два дни по-късно Сайръс остави папката, която преглеждаше. Облегна се на стола, изпружи нозе и се взря през вратата, свързваща хранилището с помещението, където се пазеха документите.
Юджиния описваше съсредоточено колекцията на Давънтри, но Сайръс знаеше, че тя е притеснена. Беше като на тръни. Ронда Прайс не се беше върнала на остров Фрог Коув.
Помещението за документацията бе тясно като кутийка, ала въпреки това Сайръс го намираше за по-уютно от хранилището. Всъщност цялата Стъклена къща бе твърде неуютна, но хранилището дразнеше сетивата на някакво първично равнище.
Сайръс изобщо не се смяташе за човек с богато въображение. Сега обаче, докато гледаше хранилището, имаше чувството, че пред него се е изпречила кристална джунгла с екзотични растения, които вместо листа имат стъклени висулки, а очите на хищниците приличат на късчета многостенен кристал.
Давънтри наистина бе прекалил. Всичко в хранилището блестеше и ослепяваше.
За разлика от странната галерия на третия етаж помещението, където се пазеше колекцията, не бе подредено в класическия музеен стил — в него нямаше витринки, възправящи се сред сумрачното пространство. Обстановката в хранилището бе някак сюрреалистична. Стените и таванът бяха покрити с огледала, а витринките бяха от стъкло. Така предметите, изложени в тях, се отразяваха до безкрайност.
Но поне според Сайръс най-неприятно в хранилището беше осветлението. Цялото помещение бе удавено в отровно зеленикавата светлина на продълговатите флуоресцентни лампи, сложени под стъклените блокчета на пода.
Стъклените експонати в специално осветените витрини блестяха ослепително, сякаш бяха измайсторени от скъпоценни камъни. Юджиния бе заобиколена от топазени вази, рубинени купи, тюркоазни бутилки и смарагдови канички. В тази обстановка особено причудливи изглеждаха предметите от прозрачно стъкло. Сайръс имаше чувството, че хранилището е пълно с чаши, шишенца и кани за призраци.